Разстилат килими и шалове върху тревата и аз свивам наметалото си на вързоп под главата си. Лягам и затварям очи, като си мисля, че ще си почина за миг и скоро ще чуя тропота на конете на Нед и неговите стражи, препускащи към нас. Усмихвам се сънливо, мислейки си колко ще е развълнуван Теди, че е на гърба на едър бърз кон, яздейки с баща си, извън стените на Тауър, за пръв път в живота си. Представям си колко здраво се е вкопчил в баща си, и нежността, с която Нед го притиска към себе си.
А после заспивам. Изпитвам такова облекчение да съм извън поразения от чума град, че тревогите ми се изпаряват. Това е първият ми сън на свобода от две дълги години насам, и аз си казвам, че въздухът е по-сладък, когато не полъхва през решетки. Сънувам, че съм с Нед и децата в къща, която не е нито Хануърт, нито Пирго, и си мисля, че това е пророческо видение и че ще заживеем щастливо заедно в наша собствена къща, в двореца, който казахме, че ще построим, когато стана кралица. Спя, докато мистрес Феърлоу, дойката, внимателно ме докосва по рамото и ме събужда, и разбирам, че това не е сън, че съм свободна.
— Трябва да продължим — казва тя.
Усмихвам се и се надигам да седна.
— Нед тук ли е вече?
— Не — казва тя. — Не още. Но е малко по-хладно.
Има няколко облачета, скриващи диска на яркото слънце, и хладен ветрец повява откъм хълмовете.
— Слава Богу — казвам. Поглеждам кърмачката. — Той нахрани ли се добре? Можем ли да продължим?
— О, да, ваша светлост — казва тя и се изправя на крака. — Искате ли го?
Вземам обичното си невръстно момченце в обятията си и той се усмихва широко, когато ме вижда.
— Почти ми се струва, че е по-тежък, отколкото тази сутрин — казвам ѝ. — Добре се храни.
— Истински лондонски мъж със здрав апетит — казва тя одобрително.
Стражите довеждат коня и началникът им трябва да ме повдигне, за да ме качи на седлото. Помислям си, че Нед ще ме свали от седлото в Пирго — със сигурност ще ни е настигнал дотогава — поемам юздите и потегляме напред.
Вече се спуска перленосив вечерен здрач, когато минаваме през парка около големия дворец с кулички в Пирго. Чичо ми излиза от голямата входна врата, за да ни поздрави: членовете на домакинството му — слуги, арендатори и благородници — са се подредили на стъпалата. Това е дружелюбно посрещане, но той не се усмихва: изглежда неспокоен.
— Почитаеми чичо! — толкова се надявам, че ми е простил, задето го излъгах в лицето: ще разбере, че не можех да направя нищо друго.
Той ме сваля от коня ми и ме целува достатъчно вежливо, както е правил винаги. Посочвам към дойката и към Томас:
— А това е най-новият ти роднина. Царственият му брат, виконт лорд Бийчам, идва след нас с баща си. Изненадана съм, че не се присъединиха към нас, но на неговия кон падна подкова, когато тръгвахме, и се наложи да закъснеят.
Той само хвърля поглед към бебето, а после отново насочва вниманието си към мен и казва само:
— По-добре влез вътре.
Пъха ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме въвежда през големите двойни врати в предната част на къщата, в пищна приемна зала. Съпругата му не се вижда никъде, което е странно, тъй като бих очаквала да ме поздрави. В края на краищата, аз съм графиня, а сега вече и провъзгласена за наследница на престола на Англия.
— Къде е лейди Грей? — питам малко сковано.
Той изглежда притеснен.
— Изпраща почитанията си и ще дойде при вас по-късно. Влизайте, влизайте, ваша светлост.
Повежда ме нагоре, през внушителната приемна зала, после през втора, по-малка стая, и накрая — в кабинет с доста голяма спалня зад него. Познавам тези покои: те не са най-добрите в дома. Елизабет отсядаше тук в по-хубав апартамент. Помислям си, че ще настоявам за него, но преди да успея да проговоря, той затваря вратата и ме натиска да седна в един стол.
— Какво има? — питам го. Изпитвам внезапен пристъп на страх, който не мога да си обясня. Той обикновено е толкова уверен, и въпреки това сега като че ли не е сигурен какво следва да каже. Обикновено е наперен, а сега изглежда объркан. — Почитаеми чичо, какво не е наред?
— Тук ли ти казаха, че идва лорд Хартфорд? — пита той.
— Да, разбира се. Язди зад нас — отвръщам.
— Не мисля така. Съобщиха ми, че трябва да бъдеш настанена тук сама.
— Не, не — възразявам. — Трябваше да потеглим от Тауър заедно тази сутрин. Той се забави само защото подковаваха коня му. Идва зад нас и води Теди — нашия син, малкия лорд Бийчам. Теди настоя да язди с баща си. Той ще го качи пред себе си на лъка на седлото си. Предполагам, че се бавят толкова, защото Теди иска да държи поводите.
Той се поколебава отново, а после улавя двете ми ръце в своите студени ръце и казва: