— Скъпа моя Катрин, дълбоко съжалявам, но трябва да ти съобщя, че бедите ти не са приключили. Не си освободена, а лорд Хартфорд също не е свободен. Няма да бъдете настанени заедно. Отвеждат го в Хануърт, където почитаемата му майка ще отговаря за него, а теб изпращат тук, където ми е наредено да те държа като затворничка.
Толкова съм зашеметена от думите му, че не мога да кажа нищо. Само гледам чичо си и чувствам как не мога да затворя уста.
— Не — казвам простичко.
Той е невъзмутим, не мигва.
— Боя се, че е така.
— Но тя ме освободи, по молба на всички, за да мога да напусна града заради чумата!
Не е нужно никой от нас да уточнява коя е „тя“.
— Не, не е така. Придворните я убедиха, че не можеш да бъдеш оставена в Тауър в такава опасност, но не те е помилвала, нито ти е простила, и със сигурност не те е освободила. Трябва да бъдеш държана тук, от мен, затворничка също както щеше да бъдеш, ако беше все още поверена на стражите в Тауър. Имам заповеди, че не бива да виждаш и да общуваш с никого, освен със слугите от домакинството ми, а те трябва да не ти позволяват да си тръгнеш оттук — той замълчава. — Или дори да излизаш навън.
— Чичо, не може да си се съгласил на това? Да бъдеш мой тъмничар?
Той ме поглежда безпомощно.
— По-добре ли щеше да бъде да откажа и да те оставя да умреш от чума в Тауър?
— Затваряш ме? Собствената си племенница?
— Какво друго мога да направя, ако тя заповядва така? По-добре ли щеше да е да ме затвори в Тауър с теб?
— А Нед? Моят съпруг?
— Майка му обеща да го държи в две стаи в къщата си. Той също не е помилван, нито му е простено. Родната му майка е негов пазач.
— Синът ми! — възкликвам в пристъп на паника. — О, Боже мой! Чичо! Нашето малко момче, Теди. Оставих го да язди с Нед, като си мислех, че ни следват. Къде е Теди? Тук ли идва? Ще го изпратят ли тук при мен?
Чичо ми, пребледнял от собствената си тревога, поклаща глава и казва:
— Ще живее с баща си и баба си в Хануърт.
— Не с мен? — прошепвам.
— Не.
— Не! — изпищявам. Изтичвам до вратата и натискам дръжката на бравата, но когато тя се завърта, а вратата не се отваря, разбирам, че слугите на собствения ми чичо вече са ме заключили вътре. Блъскам с две ръце по дървото. — Пуснете ме да изляза! Искам сина си! Трябва да взема сина си!
Извъртам се и сграбчвам ръката на чичо си. Той ме отблъсква, пребледнял.
— Чичо, трябва да ги накарате да изпратят Теди при мен — избъбрям към него. — Той няма и две години! Никога не се е отделял от мен. Той не е като момче от кралската фамилия, което е прекарало живота си със слуги: никога не сме се делили! Аз съм единствената, която му прави компания, полагала съм майчини грижи за него нощ и ден. Ще умре без мен. Не мога да бъда разделена от него.
— Имаш бебето си — казва той немощно.
— Имам две деца! — настоявам. — Родих две деца, трябва да имам две деца! Не можете да ми отнемете едното. Не можете да ѝ позволите да ми отнеме сина! Това ще ме убие: за мен това е по-лошо от смъртта. Трябва да получа момчето си.
Той отново ме натиска надолу в дървения стол.
— Успокой се. Ще пиша на Уилям Сесил. Той си остава твой приятел. Членовете на Тайния съвет работят за свободата ти: това може да е въпрос само на броени дни. Всички знаят, че ти си наследница по право, по кръв, и посочена за такава от Тайния съвет. Всички знаят, че не можеш да бъдеш държана в затвора неопределено дълго време.
Мълча, а той ме наблюдава, докато се извъртам на мястото си, скривайки се от тревожния му поглед и притискам лице към дървената облегалка на стола.
— Тя ми отне съпруга, а сега взема сина ми? — прошепвам сломено. — Защо ѝ е да ме спасява от смърт, щом прави живота ми по-лош от смъртта? Трябва да бъда с момчето си. Той е съвсем мъничък — още няма и две години. Трябва да бъде с мен. Трябва да го държа при мен. Как ще се справи без мен? Кой ще го слага да си легне?
Вдигам глава и поглеждам лицето на чичо си, разкривено от тревога.
— О, Господи — възкликвам. — Той ще си помисли, че съм го изоставила. Ще си помисли, че съм го напуснала. Сърчицето му ще бъде разбито. Той трябва да бъде с мен. Не мога да живея без него. Кълна ти се, ще умра, ако ми го вземат.
— Знам — казва чичо ми. — Навярно тя ще се умилостиви. Със сигурност трябва да се смили.
Вдигам глава.
— Това надхвърля границите на жестокостта — казвам. — По-добре да бях умряла в Тауър от чума, отколкото да изгубя сина си.
— Знам.
Дворецът Пирго
Есекс, есента на 1563 г.
Двамата с чичо ми пишем прошение до кралицата. Той идва при мен всеки ден и правим дребни поправки по написаното. Тя е човек на познанието: харесва изящното писане. Не е толкова отдадена на учението като сестра ми Джейн, но една умела фраза винаги ще привлече вниманието ѝ.