Нищо не измъчва нашата царствена братовчедка! Всичко доставя удоволствие на Елизабет. Тя се наслаждава на топлото време, докато Лондон изнемогва от горещина, а чумата се разпространява из кралството. Във всяко село, по всеки път извън Лондон има къщи с кръст върху вратата и хора, които умират вътре. Шлюзът на всяка крайречна къща по протежение на Темза е заключен и залостен, за да не могат да влизат баржи от Лондон. Всеки град в кралството копае чумна яма за телата, а във всяка църква се молят чумата да отмине паството им. Всички къщи, в които хората са здрави, залостват вратите си за пътници, всички са станали коравосърдечни от страх. Но нищо от това не смущава Елизабет. Тя флиртува с Дъдли в горещината на деня и се промъква в спалнята му всяка нощ, когато поиска, докато сестра ми се приспива с плач и сънува свобода.
Томас Кийс трябва да остане на пост пред портата на замъка и не може да ми помогне да сляза от седлото, но винаги се намира някой от младите придворни, който бързо се озовава до мен, за да ме свали. Те знаят, че сестра ми и нейните две момчета са следващите наследници на престола, знаят, че високото ми положение е признато от кралицата. Никой от тях не знае колко голямо е влиянието ми и какво мога да направя за тях, ако са любезни към мен. Почти не ги забелязвам. Единствената ми усмивка е за Томас Кийс, кралския пазител на портите: той е единственият, на когото бих се доверила в тази кипяща от съперничества яма, пълна с двулични змии. Томас ми кимва дискретно, докато минавам покрай него, и аз знам, че ще го видя по-късно през деня, когато някой друг развлича Елизабет и тя забравя да ме търси.
— Къде е лейди Мери? — пита тя веднага щом слиза от коня си, сякаш ме обича нежно и цял ден съм ѝ липсвала, а аз пристъпвам напред, за да поема украсените ѝ с красива бродерия кожени ръкавици за езда. Някой друг поема камшика ѝ и тя подава бялата си ръка на Робърт Дъдли, който я извежда от слънчевата светлина в хладния сумрак на замъка Уиндзор, където закуската е поднесена в голямата зала, а испанският посланик я чака да я поздрави.
Занасям ръкавиците в стаите на кралския гардероб, посипвам ги с малко парфюмирана пудра и ги увивам в коприна, а после се връщам в залата да заема мястото си на масата за придворните дами. Елизабет седи на централната маса с испанския посланик от едната страна и Робърт Дъдли от другата. Аз седя начело на масата за дамите: аз съм нейна братовчедка, дъщеря съм на принцеса по кръв. Всички свеждаме глави за благодарствената молитва преди хранене, която Елизабет упорито държи да слуша на латински, за да покаже по-скоро начетеността, отколкото благочестието си, а после слугите внасят кани и легени, за да си измием ръцете. После внасят големи блюда едно след друго. Всички са изгладнели от сутринта, прекарана на седлото, и на всяка маса са поднесени големи късове месо и самуни прясно изпечен хляб.
— Имаш ли вести от сестра си? — пита ме тихо Бес Сейнт Лоу.
— Пиша, но тя не отговаря — казвам. — Позволено ѝ е да получава писмата ми, макар че чичо ми трябва да ги чете пръв, но не отговаря.
— Какво ѝ е? О! Нали не е чума?
— Не, слава на Бога, чумата не е стигнала до Пирго. Чичо ми съобщава, че тя отказва да се храни, и че постоянно плаче.
Изражението на леля Бес е нежно.
— О, Божичко.
— Да — казвам сковано. — Мисля, че когато взе детето на Катрин, кралицата разби сърцето ѝ.
— Но ще ѝ прости и ще ги събере отново. Тя е милостива. А Катрин е единствената наследница от нашата вяра. Елизабет трябва да се обърне към нея.
— Знам — казвам. — Знам, че след време ще го направи. Но тези дни са тежки за сестра ми, докато чакаме. И е жестоко към двете ѝ момчета, които никога не са познавали друго освен затворничество. Бихте ли говорили с кралицата?
— Навярно поне те може да бъдат освободени… — започва Бес, а после млъква рязко, когато кралицата се надига от масата и казва, че ще се разходи с испанския посланик и Робърт Дъдли в оградената със стени градина. Три дами трябва да вървят пред нея, ние, останалите, сме свободни за час-два. Изправяме се и излизаме след нея от залата и правим реверанс, когато тя минава през градинската врата: Робърт Дъдли ѝ подава ръка от едната страна, Алваро де ла Куадра — от другата. Елизабет е там, където обича да бъде — в центъра на вниманието, с по един мъж от двете страни. Мисля си, че ако не беше кралица, със сигурност щеше да е блудница. Когато излизат и стражът затваря вратата зад тях, аз се измъквам тайно в противоположната посока, към главната порта. Тя е залостена, за да не проникне вътре чумата, но при страничната портичка стои на пост красив страж. Когато приближавам, той се покланя и ми подава ръка, за да ми помогне да се покатеря през тесния вход.