— Тогава да се оженим ли тайно? — пита той с надежда. — Осмеляваш ли се?
— Може би догодина — казвам предпазливо. — Не искам да напомням на кралицата за гнева ѝ срещу Катрин. Надявам се съветът да я убеди да освободи сестра ми още този месец. Някои начетени хора предприемат разследвания, които ще докажат, че тя е наследницата, и ще докажат, че бракът ѝ е бил действителен и следователно синовете ѝ са законни наследници. Не мога да мисля за нищо друго, докато това не бъде написано черно на бяло и разгласено.
Томас кимва. Той храни голямо уважение към начетеността на семейството ми, още повече сега, откакто Джейн е призната за теолог и публикуваните ѝ писания се четат навсякъде.
— Пишеш ли някаква част от книгата? — пита той.
— О, не — казвам. — Всичко се върши от един старши писар във върховния съд, Джон Хейлс. Той е виждал оригиналното завещание на краля и казва, че то ясно посочва майка ми и нейния род като наследници след принц Едуард и принцесите. Хейлс доказа, че бракът на баба ни е бил валиден, следователно нашият род е законен и с английско потекло, и протестантски. Сега съпругът на Катрин, Нед Сиймор, плаща, за да получи мненията на духовници зад граница, които да покажат, че бракът между него и Катрин също е бил валиден, с произнесени в тесен кръг обети, а синовете им — законородени. Когато всички доказателства бъдат събрани заедно, Джон Хейлс ще ги обнародва и народът ще се убеди, че Катрин е доказана наследница на кралицата: законородена и законно омъжена.
Томас се поколебава. Той е слабо образован човек, но има много познания за света, и отговаря за безопасността на двореца и кралицата, откакто Елизабет се възкачи на трона.
— Е, красавице, аз не съм нито лорд, нито писар, но не съм сигурен, че това е чак толкова благоразумно. Кралицата не е жена, която при някакви обстоятелства се чувства задължена да се ръководи от всеобщото мислене. Дори цялата страна да мисли едно, тя пак ще направи каквото си е наумила. Помниш ли времето, когато тя беше единствената протестантска принцеса, отстояваща вярата си, когато сестра ѝ беше кралица на Англия? Не промени мнението си тогава, макар че сякаш цялата страна бе срещу нея — от кралицата и всички испанци до последния обикновен човек. Смятам, че ще е нужно нещо повече от книга, за да я убеди.
— Тя все пак се подчини — казвам упорито. — Самата аз си я спомням как посещаваше католическата литургия и роптаеше заради това.
— Излизаше от литургия по-рано — припомня ми той. — Оплакваше се от прилошаване. И показваше на всички, че няма да се примири.
— Да, но Уилям Сесил подкрепя написването на тази книга — настоявам. — И Робърт Дъдли. Каквото Уилям Сесил мисли днес, кралицата го оповестява утре. В крайна сметка ще приеме съветите му. А той и неговият зет, и всичките му съветници са поръчали тази книга и ще се погрижат да бъде публикувана. Кралицата ще трябва да посочи Катрин за своя наследница, щом целият християнски свят казва, че тя е била законно омъжена, а целият Таен съвет казва, че е наследница.
Чуваме как часовникът отмерва часа.
— Трябва да вървя — казвам, почти без да помръдна в топлата му прегръдка.
Той ме сваля от скута си и, като се навежда напред, оправя роклята ми и подръпва ръкавите ми, за да изглади гънките по тях. Внимателен е като камериерката на някоя дама. Докосва шапчицата ми и оправя надиплената ми яка.
— Ето така — казва. — Най-красивата дама в двора.
Изчаквам го да отвори вратата на помещението на стражите и да хвърли поглед навън.
— Хоризонтът е чист — казва и отстъпва назад, за да ме пусне да изляза.
Докато прекосявам вътрешния двор от главната порта до градинските стълби, увита в наметката си, за да се предпазя от ситния снежец, имам лошия късмет да срещна самата кралица, прибираща се от игра на кегли на заледения кегелбан. Вдигнала е над ушите си поръбената си с хермелин червена качулка. Дланта ѝ е върху ръката на Робърт Дъдли, бузите ѝ са порозовели от студа, а очите ѝ искрят. Отстъпвам назад и правя реверанс, като изхлузвам пръстена си с рубин от пръста си и го плъзвам в джоба на наметката си, преди бързият ѝ тъмен поглед да спре върху него.
— Ваше величество.
Томазина, джуджето на кралицата, ги следва и ми прави комична малка гримаса, сякаш за да ме попита къде съм била. Не ѝ обръщам никакво внимание. Тя няма право да показва каквото и да е любопитство относно мен. Не съм длъжна да отговарям пред нея, а ако предизвика кралицата да ме попита, тогава ще я намеря после и ще ѝ кажа да си гледа собствената жалка работа.