— Нима кралица Мери се е съгласила? — възкликва тя, криейки широката си усмивка зад изрисувано ветрило.
Сесил се покланя.
— Да.
Тя го хваща за ръкава и го придърпва по-близо. Само ние с Томазина можем да чуем как се съветват шепнешком.
— Но аз попитах само защото бях сигурна, че тя ще му откаже достъп до шотландските му земи — прошепва тя. — Попитах само за да подразня Мери и да отклоня вниманието ѝ, докато тя преговаряше с Дон Карлос Испански.
— В такъв случай спечелихте повече, отколкото възнамерявахте — казва Сесил с угоднически тон. — Надхитрихте я. Защото тя е дала позволение както на графа на Ленъкс, така и на сина му да влязат в Шотландия, а като паписти те със сигурност ще я отделят от нейните съветници-протестанти. Да заминат ли или ще е по-безопасно да задържим младежа тук?
Елизабет повиква с жест Хенри Стюарт, лорд Дарнли, светлокос младеж, красив като момиче. Той е мой братовчед, тъй като е син на лейди Маргарет Дъглас, но не мога да кажа, че помежду ни има кой знае какви топли роднински чувства. Никога не съм харесвала майка му, която се възползва от несправедливостта на Елизабет — на свобода е, докато сестра ми е затворена, нейните близки се издигат, докато тези на сестра ми губят позициите си. Убедена съм, че се вижда като наследница на трона, докато всички знаят, че е редно наследницата да е Катрин.
Самият Хенри Стюарт се върна от Франция, за да изпълнява ролята на малко птиче в клетката на кралския двор: той чурулика безспир в угода на кралицата, но вратичката на клетката никога не се отваря. Майка му е готова да го постави навсякъде, където може да го видят: смята го за неустоим. Публична тайна е, че тя се надяваше той да се ожени за Мери, кралицата на шотландците, но кралицата успя да устои на обещанията, сипещи се от розовите му устни в първите дни на вдовството ѝ. Сега той се покланя ниско на Елизабет и кимва на мен, но никой от нас не губи много време в любезности към другия. Той е суетен млад мъж, който твърде малко се интересува от която и да било жена с какъвто и да е ръст. Това, което умее до съвършенство, е да угажда на по-възрастни благосклонни жени, които изпитват наслада от компанията на едно красиво момче, като например майка му или кралицата. Най-много от всичко обича да се напива и да обикаля из града, като си търси белята заедно с други хубостници. Така или иначе, не привличам вниманието му и той не прахосва никаква част от него за мен.
— Можете да кажете на баща си, че той е получил своето разрешение за пътуване от кралицата на шотландците, по моя молба — казва Елизабет на Хенри Стюарт. Той се изчервява като момиче и пада на едно коляно. Елизабет му се усмихва. — Ще искате ли да заминете за Шотландия с него? — пита тя.
— Не и да ви оставя! — възкликва той, сякаш сърцето му ще бъде сломено. — Искам да кажа, простете ми, говорих твърде прибързано. Ще сторя каквото заповядате, каквото заповяда баща ми. Но не искам да напускам този двор заради друг. Та нима човек изоставя слънцето, за да отиде при луната?
— Ще бъдете длъжен да заминете, ако баща ви има нужда от вас — заявява Елизабет.
Очите му блестят, докато отмята дългия си перчем от челото: възхитителен е като невръстен златист шпаньол.
— Не може ли да остана?
Елизабет протяга ръка към него и отмята русите къдрици от подобното му на листенце от роза лице.
— Можете — казва тя благосклонно. — Не мога да се лиша от вас. Вашият баща, лорд Ленъкс, ще отиде и ще уреди делата си в своите земи, а вие ще останете при мен на сигурно място като птиче в гнездото.
Сесил вдига вежди, отбелязвайки нежния тон на кралицата, и не казва нищо. Хенри Стюарт се осмелява да улови ръката на нейно величество и я притиска към устните си. Елизабет се усмихва и му позволява тази волност.
— Никога няма да ви оставя — кълне се той. — Не бих могъл да го понеса.
Разбира се, аз знам, че няма, защото Томас Кийс има заповеди да не го пуска да излезе през портата. Но това е поетичната драма на изтънчената рицарска любов, а тя е по-важна от която и да е банална истина.
— Зная, че никога няма да го сторите — измърква Елизабет като охранена котка, от удоволствие, че той ѝ обръща внимание.
— Не съм като Робърт Дъдли! Не заминава ли той за Шотландия, за да се ожени за кралицата? — пита Дарнли, ръсейки сол в раната.
Лицето на Елизабет се присвива конвулсивно под грима.
— Той заминава от обич към мен — заявява тя.
Дворецът Уайтхол
Лондон, есента на 1564 г.
Джеймс Мелвил, сладкодумен шотландски омайник, нает от своята кралица, Мери, да убеди Елизабет да я обяви за наследница, идва в нашия двор в края на лятото. Дните са топли, но нощите застудяват: листата сменят цвета си и пламтят в бронзово, златисто и червено. Елизабет, която обича горещото време, нарочно удължава летните си удоволствия и настоява да излизаме с кралската баржа, за да гледаме залеза по реката, макар че с настъпването на здрача из долината повява студен вятър.