— Идвай веднага — отвръща той и изхлузва панталона си, смъква ризата си и протяга ръце към мен. Повдига ме, както съм гола, и ме слага във високото, широко легло. Идва след мен, търкулва се към мен като повалено дърво, взема ме в обятията си и ме притиска към големите си гърди. — Скъпа моя — изрича нежно. — Любов моя.
Не оставам със съпруга си цяла нощ. Вече съм обратно в покоите си, когато дворът се прибира, дамите ми ме събличат и ме слагат да си легна, без да осъзнават, че съм се присъединила към тях едва когато са се върнали. Камериерката Франсис поема обувките ми с напълно безизразно лице. Мисля си, че ще лежа будна, неспособна да заспя от радост, но в мига, щом главата ми докосва възглавницата, заспивам и се събуждам чак когато момичето влиза в стаята, понесло дърва, за да накладе огъня.
Тази сутрин е мой ред да обслужвам Елизабет, затова се измивам, обличам и забързвам към покоите на кралицата, и едва когато съм на половината път дотам, се опомням и си казвам: той ме обича. Снощи ме прегръщаше като мъж, удавен в най-дълбока любов. Ожени се за мен. Обича ме. Аз съм негова съпруга.
Това е като песен, която звучи отново и отново в ума ми през целия ден. Докато Елизабет се среща с посланици, излиза на езда с Робърт Дъдли, връща се изгладняла за закуската си, флиртува с испанския посланик, надявайки се да го убеди, че сериозно мисли за женитба, а после печели пари на карти, преди да въведе придворните на вечеря, цял ден, мисля само: той ме обича. Снощи ме прегръщаше като най-дълбоко влюбен мъж. Ожени се за мен. Обича ме. Аз съм негова съпруга.
След като дворът приключва с вечерята и разчистват залата за танци и за трупа акробати, аз отивам до предната порта и там е Томас, извисяващ се като мощно дърво, и пуска гражданите на Лондон, дошли да видят танците.
— Добър ден, лейди Мери — казва ми той на висок глас. — Добър ден, госпожо Кийс — казва ми тихо.
— Добър ден, съпруже — казвам и вдигам усмихнато лице към него. — Дойдох да разбера дали да дойда тайно в стаята ти, когато дворът заспи.
— А как иначе — казва той, като се преструва на обиден. — Всъщност, очаквам те. Очаквам много покорно поведение от съпругата си.
— Ще го имаш — обещавам му. Виждам един от хората на Уилям Сесил да се приближава до портата, усмихвам се на Томас и се измъквам. — Дадох ти дума.
Първата нощ спим необезпокоявани до зори в прегръдките си. Когато главата му лежи до моята на възглавницата, ние сме като равни: широкото му чело — допряно до моето малко, нежната му целувка върху усмихнатата ми уста. Дългите му крака се изпъват надолу до най-долния край на леглото, стъпалата му стърчат над ръба, а аз заемам само горната половина на леглото, но един до друг, със завесите, спуснати около нас, ние сме равни, ние сме едно.
Втората нощ се събуждам в полунощ и чувам как камбаната на Уестминстърското абатство бие отново и отново — ниският, натрапчив звук, който оповестява, че някой е умрял.
„Елизабет“, прошепвам в мига на събуждането си: желанието идва преди думите, желанието предшества мисълта. Събуждам се, обзета от радост, докато наполовина сънувам, наполовина вярвам, че този камбанен звън оповестява смъртта на Елизабет и сестра ми ще стане кралица на Англия.
Томас също чува погребалната камбана, изскача като пружина от леглото и се привежда, за да не се удари в гредите на покрива.
— Трябва да вървя — казва и припряно се напъхва в ливреята си. Аз също ставам и нахлузвам долната си риза.
— Да ти пристегна ли връзките? — обръща се той, на половин път до вратата.
— Ще се справя. Върви — казвам кратко. Знам, че сигурно държи да изпълни дълга си, да бъде на портата, за да посрещне лошата вест, която идва, каквато и да е тя.
Той излиза от стаята си тичешком, а аз намятам главата си с кърпа като жена от простолюдието, слизам по стълбите и прекосявам двора. Мисля си, че ще се добера до покоите си незабелязана, но там, излизаща от покоите на придворните дами, е Томазина. С един бърз поглед тя забелязва, че съм полуоблечена, че косата ми се спуска свободно. Но няма време за подмятания.
— За Кат Ашли е — казва, надвиквайки настойчивия звън на камбаната. — Бог да я прости. Изгубихме я.
— Изгубихме я? — изричам глупаво.
— Умря. Отпадаше бързо. Кралицата е съкрушена — казва Томазина. — Напусна танците и нареди камбаните да бият, а дворът да сложи траур. Казва, че Кат ѝ е била като майка.