— За да отседнете при сър Уилям Хотри — казва тихо. — Разбрах, че става дума за кратък престой.
— Защо? — питам направо.
Той се покланя отново.
— Милейди, не ми казват.
— Но защо сър Уилям Хотри?
Той прави безпомощен жест.
— Не знам нищо повече от това, че трябва да ви придружа до къщата му.
— Изглежда, че и на мен не ми се полага да зная нищо.
Чекърс
Бъкингамшир, есента на 1565 г.
Ездата от Уиндзор ни отнема цял ден, през реката и през Чилтърнските хълмове, и отново ме обзема щастие, веднага щом се качвам на коня и оглеждам зеления хоризонт, кръстците слама в нивите и спретнатите селца, където хората излизат да зяпат стражите и мен, и коняря ми, който язди до мен, и прислужницата ми, която язди на допълнително седло зад един от стражите.
Не носим щандарт, затова никой не знае, че съм затворничка на кралицата. Това е поредното доказателство за страховете на Елизабет. Тя не иска страната да знае, че е арестувала още една своя братовчедка без основателна причина. Още от самото начало на затворничеството на Катрин хората настояваха тя да бъде свободна и възразяваха Маргарет Дъглас да бъде задържана заради това, че синът ѝ се е оженил за съперницата на кралицата. Но аз не очаквам никой да вика името ми, както викаха в подкрепа на Катрин или подкрепяха Джейн. Няма никой, който би дошъл да ме избави: всичките ми приятели са в двора на Елизабет, в нейна власт. Семейството ми е изгубено за мен. Моят най-скъп и най-надежден съюзник е съпругът ми, а не зная къде е, нито как да му предам писмо.
Сър Уилям Хотри, възрастен човек на почти четирийсет и пет години, с богатата му млада съпруга, застанала зад него, ме поздравява пред входа на красивата си къща в Чекърс и ме хваща за ръка, за да ме въведе вътре. Отнася се към мен с причудлива смесица от почтителност — защото съм сестра на единствената наследница на трона — и безпокойство — защото е принуден да се съгласи да ме държи като своя затворничка.
— Насам — казва вежливо, като ме повежда нагоре по стълбите до североизточното крило. Отваря една врата, която води към миниатюрна стая, голяма колкото да побере легло, маса и стол. Мигновено се отдръпвам.
— Къде са покоите ми? — питам го. — Не мога да се настаня тук.
— Кралицата нареди — казва той смутено. — Мисля, че ще останете тук само една-две нощи. Нямаше друга сигурна стая… — гласът му заглъхва.
— Сър Уилям — казвам искрено, — не съм направила нищо лошо.
— Убеден съм — казва той кротко. — И следователно със сигурност ще бъдете помилвана и повикана да се върнете в двора. Това е само за малко, за една-две нощи.
Оглеждам се. Прислужницата ми стои неуверено на прага: почти няма място за нея.
— Прислужницата ви ще бъде настанена наблизо и ще седи с вас през деня и ще ви поднася храната — казва сър Уилям. — Можете да се разхождате в градината, когато пожелаете, заради здравето си.
— Не мога да живея така — казвам.
— Няма да ви се наложи! — уверява ме той. — Става дума само за кратък престой. Не се съмнявам, че тя ще ви прости и ще се върнете в двора.
Той отново прави жест, подканяйки ме да вляза в стаята, и аз влизам. Изпитвам ужас да ме докосва. Мразя да ме побутват или повдигат. Никой не трябва да мисли и за миг, че може просто да ме вдигне и да ме постави там, където иска да бъда, без мое съгласие. Отивам до малкия прозорец и придърпвам едно столче, така че да мога да застана достатъчно високо, за да погледна през парка. Прекрасно е, като Брадгейт, като моя дом. Мили Боже, сякаш са минали безброй години, откакто Джейн, Катрин и аз бяхме деца у дома.
Виждам залеза в малките квадратни стъкла на високия си прозорец. Вечерта е прекрасна, слънцето се спуска, а луната се издига. Намислям си желание, докато гледам луната, както правя, откакто бях малко момиче и сестра ми Джейн ми каза, че това били езически глупости и би трябвало да се моля, а не да прахосвам мислите си за суетни, напразни желания. Вечерницата стои като малък диамант на хоризонта и докато гледам звездата, аз си пожелавам свобода, а към всички звезди в небето изпращам желанието си за свободата на Томас.
Потропването, а после и звукът на отварящата се врата зад мен ме кара да се обърна. Това е горкият сър Уилям, видимо изморен и разтревожен.
— Дойдох само да се уверя, че имате всичко необходимо.
Кимвам, без да отговоря. Вечерята беше мизерна и той го знае. На кралска особа е редно да се поднасят двайсет блюда. Тази вечер се храних като беднячка.
— Ще пиша на кралицата и ще я помоля да ме освободи — казвам. — Ще вземете ли писмото ми и ще се погрижите ли да стигне до нея?
— Да — казва той. — И ще добавя и прошение от свое име. Тя трябва да прояви милост към вас и към сестра ви, и към вашата братовчедка лейди Маргарет. И към по-малкия син на лейди Маргарет.