— Колко малка е стаята му? — не ми е съвсем ясно какво ми казва сър Уилям. — Точно колко малка?
Той прочиства гърло.
— Не може да се изправи в нея — казва неохотно. — Трябва да се привежда. И освен това е твърде дълъг за нея. Не може да легне изпънат в леглото си. Принуден е да се свива.
Спомням си Томас, как стъпалата му стърчаха от долния край на леглото му. Висок е почти седем фута. Не са го затворили: смачкват го.
— Сигурно страда — казвам безизразно.
— И не го хранят — каза той, със засрамено изражение. — Лови дивеч и птичета с прашка от прозореца на килията си, за да има месо за ядене.
Затискам устата си с ръка, за да удържа надигналото се гадене.
— Това е смъртна присъда — казвам тихо.
Сър Уилям кимва.
— Толкова съжалявам, милейди.
Значи тя спечели. Ще се отрека от женитбата си и ще я помоля за прошка като роб. Може да ме държи като свое дворцово джудже, като свой евнух. Ако склони да освободи Томас, преди да е осакатял, ще се съглася да не го виждам никога повече, и никога да не споменавам името му. Пиша писмо на Уилям Сесил, в което се унижавам до крайност. Моля за прошка, сякаш съм най-ужасна грешница. Пиша, че бих предпочела да умра, отколкото да си навлека недоволството ѝ. Подписвам се с моминското си име, старото си име, Мери Грей. Не споменавам Томас. Показвам, че той не означава нищо за мен, че съм го забравила, че бракът ни никога не го е имало. А после трябва да чакам. Трябва да чакам, за да разбера дали тя е великодушна в пълната си победа, макар да не е била великодушна никога преди.
Чекърс
Бъкингамшир, зимата на 1565 г.
Агнес Хотри не храни особено мили чувства към мен, тъй като средствата за издръжката ми идват от нейните домакински разходи, а съседите ѝ, които я посещават, за да я поздравят за коледните празници, не бива да се срещат с мен. Тя не печели нищо от това, че ме държи в къщата си: не може дори да ме показва. Но тъй като, с изключение на старата ѝ леля и братовчедка ѝ, съм единствената, която би оценила клюките, които научава от Лондон, трябва да дойде при мен, защото ще се пръсне от нетърпение да говори.
— Трябва да ви съобщя — казва тя. — Трябва да кажа на някого — макар че не бива за нищо на света да казвате на милорд, нито на когото и да било, че съм говорила с вас за кралицата.
— Няма да слушам никакви изменнически думи — казвам бързо. — Не мога да слушам.
— Това не е измяна и е общоизвестно — казва тя бързо. — Лорд Робърт Дъдли е предложил брак на кралицата и тя се е съгласила да се омъжи за него на Сретение Господне!
— Не е възможно! — възкликвам. — Сигурно сте чули погрешно. Готова съм да се закълна, че тя никога не би се омъжила за него, нито за когото и да било.
— Ще се омъжи! Ще се омъжи! Готвят се да се венчаят на Сретение Господне.
— Откъде чухте това? — все още не ми се вярва.
— Всеизвестно е — казва тя. — Сър Уилям лично ми каза, но го чух също и от моя приятелка, която има братовчедка на служба при херцога на Норфолк, който заявил, че женитбата не трябва да се състои, но не може да я предотврати. О! — Тя се сепва внезапно, когато мисълта я осенява. — Ами вие? Ако се омъжи, ще ви освободи ли?
— Няма причина да не ме освободи сега — казвам. — Едва ли може да се каже, че съм нейна съперница за вниманието на лорд Робърт. Но със сигурност, ако е омъжена и ако роди син, ще има още по-малко основание да държи затворена мен или сестра ми. Ако се омъжи, навярно ще позволи и на придворните си дами да се омъжат.
— Каква сватба ще бъде! — възкликва Агнес. — Тя със сигурност ще помилва затворници в чест на сватбата си.
— Сретение Господне — казвам, мислейки си за Томас, свит натясно в студената си килия, лежащ на влажния под, оставян да гладува. — Това е чак през февруари.
Чекърс
Бъкингамшир, пролетта на 1566 г.
За мен няма коледно празненство в Чекърс. Страхувам се, че няма радост за сестра ми в Ингейтстоун, нито за съпруга ѝ в Лондон в къщата на сър Джон Мейсън. Навярно Теди в Хануърт получава подарък за Коледа от баба си, може би джинджифилово човече: но досега сигурно вече знае, че никога няма да получи коледна благословия от майка си или баща си. Знам, че съпругът ми Томас ще студува и гладува отчаяно. Когато времето застудява и през януари завалява сняг, си го представям, приведен през малкия си прозорец, как наднича да види дали може да улови някое врабче заради оскъдната хапка месо по малките му кости. Предполагам, че лови плъхове с капани и ги яде. Представям си го как седи над малък огън и се опитва да се стопли. Представям си го присвит в леглото му през нощта, в това непознато за него досега, мъчително положение — никога да не може да се изтегне, да стои по цял ден с приведени рамене, да спи със сгънати крака.