— Не се е вдигнал на бунт заради вас — казва кротко, и думите му отекват като погребален камбанен звън. — Не за вас, скъпа моя. Вдигна се на бунт, за да постави принцеса Елизабет на трона. Но именно защото той се вдигна в нейна защита, ще екзекутират вас. Съжалявам, дете мое.
— Събрал е армия за Елизабет? — не мога да повярвам. Казвала съм на баща си що за момиче е Елизабет. Защо би се вдигнал на бунт за нея, толкова податлива във вярата си и толкова ненадеждна като гостенка в нечий дом?
— Да.
— Но защо да убиват мен, ако баща ми се е вдигнал на бунт в подкрепа на Елизабет? — прошепвам. А после, като човек на познанието, каквато съм, допълвам: — Няма смисъл. Няма логика.
Кривата му усмивка ми подсказва, че е съгласен.
— Испанските съветници на кралицата искат да покажат, че никой не може да оцелее след бунт срещу тях… — поправя се, — срещу нейно величество.
Това не ме интересува особено. Грижа ме е само за баща ми.
— Не е идвал за мен? Изобщо не е възнамерявал да ме спаси? Всичко е било заради Елизабет, а не заради мен?
Фекнам разбира, че това е най-лошото.
— Щяхте да бъдете освободена, сигурен съм — вижда как устните ми се извиват надолу и гневните сълзи в очите ми. — Не можем да знаем какъв е бил планът на заговорниците, докато не признаят. Да се помолим ли на вашия Отец в небесата, който ви обича? Винаги имате Него.
— Да — казвам унило и коленичим заедно, за да изречем на английски молитвата Pater Noster, молитвата, на която сам Иисус ни е научил, в която се казва на всички ни, че Бог е „Отец наш“. Имам Баща на небето, дори да нямам такъв на земята. Брат Фекнам се моли на латински. Аз изричам думите на английски. Не се съмнявам, че съм чута. Не се съмнявам, че той също е чут.
Тауър, Лондон
Събота, 10-ти февруари 1554 г.
Повдигат обвинение срещу баща ми и той ще бъде изправен на съд за участието си в заговора. Било е голяма, изменническа конспирация и като нищо е можела да успее. Смятали са да поставят Елизабет на престола и да я омъжат за Едуард Кортни, нашият братовчед от рода на Плантагенетите, човек от нашето семейство и от нашата вяра. Елизабет отрича да знае каквото и да било за това, разбира се. За толкова добре образовано момиче тя съумява да бъде забележително невежа, когато ѝ изнася. Но тази конспирация означава, че нашата братовчедка кралица Мери трябва да гледа на всичките си сродници като на заплаха. Елизабет, аз, Катрин, дори малката Мери, Маргарет Дъглас и Мери, кралицата на шотландците, във Франция — всяка от нас би могла да бъде провъзгласена за кралица на Англия, измествайки нея. Всички имаме еднакво право и еднакви основания, всички сме заподозрени.
Толкова съм измъчена, че за мен е истинско облекчение, когато на вратата се потропва и влиза Джон Фекнам: едрото му червено лице е нагънато в предпазлива усмивка, русите му вежди — вдигнати нагоре, сякаш се страхува, че не е добре дошъл.
— Можете да влезете — казвам нелюбезно. Поемам си дъх и произнасям подготвената си реч: — След като ми бяха отпуснати тези дни живот, за да разговарям с вас, макар тъй малко да скърбя за тежкото си положение, че го смятам за по-явна проява на Божието благоволение към мен, отколкото Той е показвал към мен във всеки друг предишен момент.
— Подготвили сте се — казва той, разпознавайки начаса началните думи за дебат, и оставя книгите си на масата и сяда, сякаш знае, че преборването за душата ми ще е трудна работа за един заблуден еретик като него.
Тауър, Лондон
Неделя, 11-ти февруари 1554 г.
На почитаемата ми майка и Катрин е позволено да посетят баща ни: а Катрин оставя баща ни и майка ми насаме — както винаги искат да бъдат — и идва в стаята ми.
Не знае какво да ми каже, а и аз нямам какво да ѝ кажа. Седим в неловко мълчание. Тя поплаква малко, заглушавайки хлиповете си с ръкава на роклята си. Докато седи толкова близо, взирайки се в мен с изпълнените си със сълзи очи, не мога да уча, да пиша или да се моля. Не мога да чувам дори собствените си мисли. Просто съм уловена във вихъра на нейните угризения, страх и скръб. Все едно, че съм натъпкана в буталка за масло: чувствам как започвам да гранясвам. Не искам да прекарам последния си ден така. Искам да опиша своята дискусия с Джон Фекнам с мен, триумфа си над погрешното му мислене. Искам да подготвя речта си за ешафода. Искам да мисля, не искам да чувствам.
Чуваме шума от каруците, които карат дървото за построяването на ешафода, и работниците, които викат да им дадат инструментите и насочват каруците към моравата. При всеки тътнещ звук от стоварването на дърво върху камъните на настилката, при всеки стържещ звук на триона и удар на чук Катрин трепва: красивото ѝ лице е бяло като суроватка, очите ѝ са с цвета на мастило.