— Ще умра за вярата си — казвам ѝ внезапно.
— Ще умреш, защото баща ни се присъедини към бунт срещу коронованата кралица — избухва тя. — Дори не беше заради теб!
— Може и така да казват — отвръщам спокойно. — Но кралицата обърна гръб на онези, които вярват в истинския път към Бог, наруши обещанието си, че хората могат да изповядват вярата си така, както им диктува съвестта, и хвърля страната под властта на епископа на Рим и испанските благородници. Следователно се обърна срещу мен заради вярата ми и затова ще умра.
Катрин затиска ушите си с ръце.
— Няма да слушам изменнически думи.
— Ти никога нищо не слушаш.
— Заради баща ни изгубихме всичко — казва тя. — Всички сме съсипани.
— Земни блага — казвам. — Те не значат нищо за мен.
— Брадгейт! Брадгейт не значи нищо за теб! Защо говориш така? Домът ни!
— Би трябвало да обърнеш ума си към дома на нашия Небесен Отец.
— Джейн — умолява ме тя, — кажи ми една мила дума, една сестринска дума, преди да се сбогуваме!
— Не мога — казвам простичко. — Трябва да съсредоточа ума си върху пътуването си и радостната му крайна цел.
— Ще се видиш ли с Гилдфорд, преди да умре? Той помоли да те види. Съпругът ти? Ще бъдете ли заедно за един последен път? Той иска да се сбогува.
Нетърпеливо поклащам глава пред мъчителната ѝ сантименталност.
— Не мога! Не мога! Не искам да виждам никого освен брат Фекнам.
— Бенедиктински монах! — изписква тя. — Защо би се видяла с него, а не с Гилдфорд?
— Защото брат Фекнам знае, че съм мъченица — избухвам. — От всички вас единствено той и кралицата разбират, че умирам за вярата си. Ето защо искам да видя само него. Ето защо той ще дойде с мен до ешафода.
— Ако просто склониш да признаеш, че тук не става въпрос за вярата ти, че това няма нищо общо с вярата ти — а само за бунта на баща ни в подкрепа на Елизабет, — тогава изобщо няма да се налага да умираш!
— Именно затова не искам да говоря с теб или Гилдфорд — казвам във внезапен бурен изблик на недостоен за една светица гняв. — Няма да слушам никой, който иска от мен да гледам на това като на каша, забъркана от един глупак, която води до смъртта на дъщеря му, една пионка. Да! Татко трябваше да ме спаси, но вместо това потегли в подкрепа на друга пионка и провалът му ме обрече на смърт! — връхлитат ме гняв и скръб. Повишила съм тон, крещя ѝ, задъхвам се. Чувствам, че трябва да се добера отново до душевното равновесие, до спокойствието. Именно затова не мога да споря за земни неща със светски хора. Затова не мога да понеса да я виждам, да виждам когото и да е от тях. Затова трябва да мисля, а не да чувствам.
Тя ме поглежда с отворена уста и разширени очи.
— Той стана причина за нещастието ни — прошепва.
— Няма да умра с мисълта за това — изсъсквам ѝ. — Аз съм мъченица за вярата си, а не заради някаква глупава случайност. Никога няма да умра, и баща ми също никога няма да умре. Ще се срещнем на небето.
Пиша на баща си. Винаги съм знаела, че няма да умре, а сега се отправям на пътуване и не се съмнявам, че ще го видя в края на пътуването.
Дано Бог утешава Ваша Светлост… и макар че на Бог беше угодно да прибере две от децата Ви — моя съпруг и самата мен — все пак смирено умолявам Ваша Светлост, не мислете, че сте ги изгубили, а вярвайте, че ние, напускайки този тленен живот, спечелихме вечен. Аз от своя страна ще се моля за Ваша Светлост и в следващия живот, както Ви почитах в този.
Тауър, Лондон
Понеделник, 12-ти февруари 1554 г.
Две от дамите ми, госпожа Елън и Елизабет Тилни, стоят с мен до прозореца в очакване на новината, че моят съпруг от осем месеца и половина е мъртъв. Отдръпват ме от прозореца, улавяйки в здрава хватка ръцете ми, раменете ми, все едно съм дете, сякаш не бива да виждам истината. Комендантът на Тауър, Джон Бриджис, стои на вратата, със сурово изражение на лицето, и се опитва да не чувства нищо.
— Мога да гледам — отърсвам ги от себе си. — Не ме е страх от смъртта — искам да знаят, че дори в долината на смъртната сянка съм напълно безстрашна. Искам да го забележат.
Бог ме подкрепя, но въпреки това съм ужасно потресена, когато каруцата минава покрай прозореца ми, връщайки се с трополене от ешафода на Тауър Хил. Знаех, че е бил обезглавен, но не бях мислила, че тялото ще бъде с една глава по-късо, отколкото си го спомням. Истинската му глава е търкулната в кошница до окървавеното тяло. Окаяна гледка е, като в кланица, където животните вече не са красиви зверове, а само нарязани, одрани части. Ето го единственият мъж, когото някога съм приемала в леглото си, и който беше за мен такава заплаха, такава сила. Ето го, посечен, като забранена книга с откъснати страници. Тялото му е безглаво: изглежда толкова странно. Пуснали са красивото му лице в кошница и са хвърлили трупа му в окървавена слама. Това е ужас, за който не бях подготвена. Винаги съм мислила за смъртта като за сияйния бряг, никога — като за заклано животно, вкочаняването на познато тяло, късове от тялото на момче в мръсна каруца.