— А мечката? — питам майка си, когато ми съобщава за това необичайно опрощение.
— Каква мечка?
— Мечокът от Брадгейт. Опитомявах го. Ще го преместим ли в Боманър?
— За Бога, бяхме на косъм от ешафода, а ти ми говориш за някаква мечка? Изгубихме я заедно с Брадгейт, а също и хрътките и конете. Всички ще отидат при някой фаворит на кралицата. Животът ми е съсипан, аз съм съкрушена вдовица, а ти ми говориш за някаква мечка?
Джейн би ѝ се противопоставила и би настояла мечката да дойде с нас в Боманър. Аз не мога. Нямам думи и не мога да ѝ кажа, че според мен мечката, подобно на господин Носльо, подобно на всяко живо същество, заслужава внимание и грижа, и е достойна за обич. Иска ми се да ѝ кажа, че аз също съм сломена: но не мога да намеря думите за това, а и тя така или иначе не се интересува.
— Върви у семейство Хърбърт — процежда тя. — Донеси вещите си от дома им.
Боманър
Лестършир, пролетта на 1554 г.
Съзнавам, че се прибрахме у дома благополучно, че успяхме да снишим глави, когато сърпът мина над нас. Мери, майка ми и аз, господин Носльо и котето Рибън, конете и хрътките (но не и мечката) сме у дома, но не в истинския си дом, а близо до парка, достатъчно наблизо, за да виждаме високите комини на старата ни къща, тъгувайки за нея — но във всеки случай живи, и живеещи заедно в състояние на постоянен тих раздор, което ни подсказва, че можем да говорим, че можем да чуваме, че сме в безопасност.
И че имаме късмет — далеч по-голям късмет от другите. Баща ми така и не се прибра у дома, няма да видя сестра си никога повече. Погребват я на парчета в параклиса, а братовчедка ни Елизабет влиза в Тауър като затворничка, заподозряна за измяна в бунта, предвождан от Томас Уайът и баща ми. Само кралицата може да каже дали Елизабет ще излезе или още от кръвта на Тюдорите ще напои моравата, а тя не казва. Аз със сигурност никога няма да отида там, ако мога да го избегна. Никога. Никога.
Радвам се, че съм на безопасно разстояние от Лондон, но ми се иска да бяхме успели да се върнем в Брадгейт Хаус. Липсва ми стаята на Джейн и библиотеката ѝ с книги, а на господин Носльо му е мъчно за спалнята ми и за малкото му легло на пейката в прозоречната ниша. Мъчно ми е за клетата мечка. Облекчение е да съм далече от мразовитата тишина в дома на семейство Хърбърт, и скоро научавам, че бракът ми е анулиран и може да бъде забравен, сякаш никога не се е състоял. Мери, майка ми и аз живеем заедно, трите оцелели от видно петчленно семейство, а Ейдриън Стоукс, нашият началник на конюшнята, идва с нас в Боманър, реже месото на вечеря и е грижовен към майка ми и добър и мил към Мери и мен.
Поне мога да седя под дървото, където двете с Джейн седяхме и четяхме, и да слушам славея високо в клоните по здрач, а майка ми може да обикаля в галоп наоколо и да ловува, сякаш нищо от това изобщо не се е случвало, сякаш не е губила съпруг и дъщеря, сякаш никога не съм имала по-голяма сестра.
Толкова за загубата на „земите на твоя злочест баща“ — сещам се за писмото на Джейн и си помислям как ще я дразня, че сме си върнали повечето земи, злочести или не. Ще я попитам кое е по-ценно сега — една стара книга или стотици акри? — а после си спомням, както си спомням сепнато всеки ден, че не мога да ѝ кажа, че е сгрешила, че земята непременно винаги ще струва повече от една стара Библия. Че никога повече няма да ѝ кажа каквото и да е.
Мери почти не е пораснала през месеците, откакто сме в Лондон. Все още е миниатюрно създание, красиво дете. Научила се е да стои изправена, преодолявайки лекото изкривяване на гръбнака си, така че поне раменете ѝ са на едно ниво, и ходи и танцува като грациозна миниатюра. Мисля си, че навярно просто е спряла да расте от скръб и никога няма да остарее, също както и Джейн никога няма да остарее. Сякаш двете ми сестри са застинали във времето, едната — булка, а другата — дете. Но не казвам на Мери нищо за това, тъй като тя е само на девет години, не казвам нищо на и на майка си, която е давила най-дребните и слаби животни от всяко потомство, което нейните хрътки някога са имали.
Боманър
Лестършир, лятото на 1554 г.
Към средата на лятото майка ми постига още повече: урежда на Мери и мен назначения в двора, така че трите ще бъдем постоянни компаньонки на кралицата, която екзекутира сестра ми и баща ми. Връщаме се в двора като добре приети сродници и никоя от нас, дори малката Мери, не проявява дори за миг каквито и да било евентуални съмнения в това. Напълно прогонвам подобни мисли от ума си. Ако мисля за тези неща, ще полудея. Почитаемата ми майка демонстрира всеки ден верността си и близкото си родство с обичната си братовчедка кралицата, постоянно повтаря „моята прескъпа братовчедка“, старае се никой дори за миг да не забравя, че сме роднини: с кралска кръв, но не претендираме за наследство.