Изпускам тръпнеща въздишка на наслада.
— Може ли да го взема? — никой не ми е посвещавал стихотворение преди, никой не е писал стихотворение дори за Джейн, при все че тя беше толкова начетена и беше кралица. Хората пишеха проповеди за Джейн, но това е нещо истинско, стихотворение, любовно стихотворение от мъж. Дори по-хубаво: любовно стихотворение от поет, от истински поет. Една проповед просто не може да се сравнява с това. Той го пъхва в ръката ми и аз го притискам към сърцето си.
Дворецът Гринич
Лятото на 1560 г.
Това е да живееш — мисля си възбудено. Това е да си млада и красива, и жива, а не увлечена от някакво ужасно убеждение, което те кара да се учиш да умираш, а не да се наслаждаваш на живота. На това се надявах, когато излязох от Тауър и оставих там сестра си, за да бъде обезглавена и погребана на късове в параклиса. Такъв вярвах, че трябва да бъде животът ми и такъв е сега: ярък, и страстен, и далеч по-прекрасен, отколкото някога съм мечтала.
С Нед все още се подминаваме мълчаливо, с извърнати погледи, но той ми намига в параклиса и ме притиска съблазнително близо до себе си, когато ме сваля от коня ми. Сега, когато движението на танца ни събира, ръката му е топла и той стиска пръстите ми. Когато по време на танца се озоваваме лице в лице, той пристъпва толкова близо, че мога да почувствам топлия му дъх до ухото си, ръката му върху талията ми е уверена, придърпва ме към него. Ние сме тайни любовници, както някога бяхме тайно отчуждени, а когато се извръщам и се преструвам, че не го виждам, ми идва да се изкикотя. Напълно забравям, че преди ми се искаше да заплача.
През лятото дворът се забавлява и сякаш нищо няма никакво значение. Сякаш всички строги правила на дворцовия етикет са отменени, всички мрачни ограничения на вярата са премахнати. Вече няма „да се научиш да умираш“, няма смърт. Няма страх от бъдещето, нито въпроси кой ще бъде наследник, дали кралицата ще зачене, или пък дали ще има война. Няма нищо друго освен слънчево време, красиви дрехи и прекрасни дни. Цялото мрачно униние в двора на кралица Мери е пометено като стари тръстики от пода, цялата родена от страха подозрителност от годините на крал Едуард вече я няма. Всички мъже, които крояха интриги, планове и заговори срещу престола и един срещу друг, са мъртви, а ние, техните деца, сме се зарекли да живеем заради радостта от живота. Научили сме се да живеем.
Уилям Сесил е заминал за Единбург, за да помири шотландските лордове и тяхната регентка от френски произход. Неохотно потеглилата армия на Елизабет направи достатъчно, за да ни спечели мир, а без надзора на Сесил, Елизабет е безразсъдна, сякаш си мисли, че ако той не гледа, никой не може да я види. Двамата с Робърт Дъдли живеят открито като любовници. Той влиза в стаята ѝ, сякаш ѝ е съпруг, смее ѝ се, взема я в обятията си, подчиняват му се като на крал-консорт.
Всеки ден излизаме на езда, хрътките тичат пред нас. Робърт Дъдли довежда на любовницата си няколко коня, един от друг по-буйни и прекрасни, и двамата яздят един до друг, сякаш са неуязвими. Всеки ден се измъкват от придворните, а после изчезват в гората, появявайки се едва когато стане време да обядват в красивите шатри, които слугите са издигнали в някое сечище и масите са подредени, а виното и водата — налети в чашите. Открито се отдалечават заедно на конете си, безсрамно се връщат, с лица, светнали от неизказана радост. Всички други яздят известно време зад хрътките, а после отвеждат конете си до реката и ги оставят да пият или слизат да се изтегнат лениво в сенките, или се отдалечават към някое тихо и скрито място да се целуват и да си шепнат.
Слънцето е горещо, но сечището е засенчено от свежата зеленина на дъбовете и буковете, а птиците пеят неспирно, сякаш са хор, в съзвучие с музикантите, скрити под клоните. Мирисът на дим от дърва и печено месо се смесва със сочния аромат на стъпкана трева и билки там, където слугите са разстлали килими, рогозки и възглавнички, за да можем да се изтегнем спокойно, да пием вино, да си разказваме истории и да рецитираме стихотворения. Понякога пеем заедно — стари селски песни, — а понякога Нед чете стиховете си, но никога „Тя стоеше в черно“, което е за мен и принадлежи само на мен.
Ние сме двор от млади, красиви хора. По-старите и по-разумните не могат да търпят продължаващите по цял ден пикници, от които се прибираме чак по здрач, яздим един до друг и си нашепваме обещания. Те непрекъснато напомнят за деликатната работа, която Уилям Сесил върши в Единбург, и как всичко може да се окаже напразно, ако Елизабет не дари Англия с наследник. Но облекчението на Елизабет заради края на войната с Шотландия я изпълва с опияняваща радост. Тя тържествува: мисли си, че спечелването на войната я прави неуязвима. Непредпазлива е: мисли си, че любовта е над всичко останало. Дори когато членовете на Тайния съвет предупреждават, че ще се наложи да режат езиците на мъже и жени нашир и надлъж из страната, за да им попречат да говорят, че тя е блудницата на Робърт Дъдли, тя пак се надвесва от прозореца на спалнята си сутрин, полугола, и вика Робърт Дъдли да дойде веднага при нея.