Едуард успява да присъства на откриването на заседанията на парламента, но после се разболява. Членовете на съвета и правниците влизат и излизат от спалнята му и мълвата твърди, че той се кани да посочи наследник и пише завещанието си. Трудно ми е да повярвам това. Той е само на петнайсет — на една и съща възраст сме, — не мога да повярвам, че прави завещание. Твърде млад е, за да се готви да умре. Със сигурност лятото ще дойде, той ще тръгне на кралските си обиколки и в топлото време ще се отърве от кашлицата си и ще оздравее, нали? Мисля си, че ако само се съгласи да дойде в Брадгейт, да седи в градината и да се разхожда край реката, да излиза с лодка в нашите обширни, прекрасни езера, със сигурност ще оздравее. Завещанието му може да бъде съхранено при всички важни документи на съвета и забравено. Той ще се ожени и ще има син, и всички пресмятания кой наследник чия подкрепа може да привлече ще бъдат забравени. Той ще се ожени за някоя принцеса от Европа с огромно състояние, а аз ще стана нейна приятелка и видна придворна дама, вероятно херцогиня. Може да се омъжа за Нед Сиймор въпреки изпадането в немилост на баща му. Той може да си върне титлата; все още мога да бъда прочута с начетеността си херцогиня и светлина пред недостойните.
Дворецът Гринич
Пролетта на 1553 г.
Дворът заминава за Гринич, любимият дворец на всички, надолу по реката, далече от шума и миризмите на Лондон, чийто кей от златист камък, измиван от прилива два пъти на ден, блести като райски бряг. Този дворец би бил огледален образ на царството небесно, стига да не беше почти пълното отсъствие на благочестие. Баща ми и аз пътуваме с краля в кралската баржа, но Едуард лежи на възглавничките, увит в кожи, сякаш го тресе, и когато от Тауър се разнася ревът на топовете и корабите на котва стрелят с оръдията си, той трепва от шума и извръща бледото си лице.
— Той ще се оправи, нали? — питам тихо баща си. — Изглежда ужасно болен; но нали ще се оправи през лятото?
Баща ми поклаща глава, лицето му е мрачно.
— Той направи завещание — казва. Дочувам как вълнението потрепва в гласа му. — Избра наследника си.
— Не е ли редно короната да отиде при най-близкия сродник?
— Разбира се. Би трябвало да е принцеса Мери. Но как може тя да бъде кралица, когато се е заклела да се подчинява на епископа на Рим? Как може да бъде кралица, когато със сигурност ще се омъжи за чужденец-папист и ще го постави да ни управлява? Не, кралят постъпи правилно, подчини се на Божията воля и я изключи от престолонаследието — точно както направи баща му.
— Може ли кралят да посочи наследника си? — питам със съмнение. — Законно ли е това изобщо?
— Ако тронът му принадлежи, тогава, разбира се, може да назове наследника си — казва баща ми. Гласът му е тих, за да не го чуе момчето, което трепери, увито в кожите, но в тона му се долавя остра нотка, която показва, че няма да търпи възражения. Това са доводи, които се репетират грижливо във всяко кътче на двора. — Короната е имущество, точно както всички притежаваме имущество. Един мъж трябва да бъде свободен да се разпорежда с имуществото си, всеки мъж може да избере наследника си: Хенри VІІІ избра наследниците си. И което е най-важното — един млад мъж като Едуард, възпитан в реформираната религия, в чиято глава никога не е имало и една папистка мисъл, няма да остави трона си на слуга на Рим. Никога не би приел това — а Джон Дъдли ще се постарае това да не стане.
— Тогава кой? — питам, мислейки си, че вероятно знам отговора.
— Кралят — и неговите съветници — биха предпочели най-близкия в линията на наследяването, изповядващ реформираната религия, някой, който вероятно ще има син, за да наследи трона.
— Трябва да има момче, което да наследи престола на Тюдорите?
Баща ми кимва. Това е като проклятие, стоварено върху това семейство. Тюдорите трябва да имат синове, които да заемат трона, а такива се намират необичайно трудно. От шестте си съпруги крал Хенри се сдоби само с един син: Едуард. По-голямата му сестра, Маргарет, имаше само един син, Джеймс, който има само едно момиче: кралица Мери Шотландска, която живее във Франция и е сгодена за дофина. Дъщерята на Маргарет беше от шотландски лорд и е както папистка, така е и вероятно незаконородена; братовчедката Маргарет Дъглас, така че нейният син, Хенри Стюарт, едва ли влиза в сметките. Любимата сестра на крал Хенри, кралица Мери, беше моя баба, и кралят посочи нейния род като наследници; а дъщеря ѝ, моята майка, е още жива. Майка ми има само нас, трите момичета, и със сигурност никога няма да има друго бебе. За принцеса Елизабет не се предвижда годеж — кой би взел кралско копеле с несигурен произход и толкова малко зестра? Принцеса Мери е обещавана и отказвана на почти всеки крал в Европа. Явно сред всички нас не само че няма момче за фамилията на Тюдорите, но няма и изгледи да се появи такова.