В двора цари униние и неловкост. Като че ли никой не е щастлив, докато дните стават по-къси и листата сменят цвета си, а лятото, което сякаш щеше да продължи вечно, си отива малко по малко с всеки изминал ден. Синевата избледнява от небето, а облаците стават сиви, надига се студен вятър и брули долината на Темза.
Елизабет е изгубена и объркана без Робърт Дъдли, който все още отсъства от двора, спотайвайки се в красивата си къща в Кю, облечен в пълен траур и напълно опозорен. И той, както и всички ние, чака как ще се произнесе коронерът в Абингдън и каква ще е присъдата на състава, провеждащ разследването. Може да се върне в двора — той е от семейство Дъдли, в края на краищата: те оцеляват от всичко освен обезглавяване, — но сега вече никога не може да се ожени за кралицата. Дори ако съдебното жури постанови, че съпругата му е загинала при случайно падане, всички ще мислят, че той е подкупил заседателите. Всъщност няма значение дали това е така или не. На съд е изправена неговата репутация, а тя е също толкова мъртва, колкото и клетата му съпруга. Борбата за кралицата приключи. Дори Робърт Дъдли не може да си представи, че някога ще бъде приет като подходящ за неин съветник или приближен придворен от народа, от Тайния съвет или дори от самата кралица. Той сам се лиши от правото си чрез престъплението, с което се е надявал да улесни пътя си към трона.
Уилям Сесил тихо се наслаждава на победата си в отсъствието на стария си съперник. Успява едновременно да изпитва съжаление и да наложи волята си: кралицата трябва да се омъжи за протестантски принц, Робърт Дъдли е опозорен и злепоставен от смъртта на съпругата си. Кралицата, която беше толкова оглупяла от любов, е като сломена вдовица — без мъжа, когото обича. Но решителността ѝ да оцелее като кралица я държи стегнато като менгеме. Тя не казва нито дума за Робърт, а присвитото ѝ дребно лице постоянно е обърнато към Сесил, главата ѝ — наклонена към него да чуе дискретните му съвети, които изпълнява дословно. Никой не се съмнява, че тя ще се омъжи в съгласие с неговата преценка, след като опитът ѝ да се омъжи по любов приключи със смърт и позор.
Отново се ползвам с благоволение, но не мога да кажа, че положението ми е много весело. Елизабет се е поболяла от мълчалив копнеж по мъжа, когото обича; аз, която вървя на крачка зад нея, копнея за Нед. Почти ми идва да ѝ кажа, че разбирам болката ѝ, че изпитвам същото. Но после си спомням, че именно по нейна вина двамата с Нед сме разделени. Не сме обречени от извършен грях, бяхме свободни да се оженим. Но тя е виновна, че съм толкова нещастна. Една дума от нея би ме върнала при единствения мъж, когото някога ще обичам. Но тя отказва да изрече тази дума. Никога няма да я изрече. Иска всички да бъдат самотни и сломени като самата нея.
Замъкът Уиндзор
Октомври 1560 г.
Застудява и вече няма разходки с лодка по реката. Дворът трябва да се върне в Лондон. Смъртта на Ейми Дъдли е обявена за нещастен случай. На Робърт Дъдли, чийто едномесечен траур е приключил, е позволено да се върне в двора с име, по-чисто отвсякога. Елизабет, принудена да се примири с това, че всички очи са вперени в нея и в любовника ѝ, наясно, че всички го смятат за убиец, го поздравява много сдържано и Робърт Дъдли се присъединява към двора с неприсъща за него мрачност.
Те трябва да бъдат заедно, не могат да се въздържат, всеки вижда това. Но никога повече няма да се говори за брак: Уилям Сесил се е погрижил за това. Именно той разпространи слуховете, че Дъдли ще убие съпругата си, и именно той каза на всички, че народът никога няма да приеме един Дъдли за крал. Всъщност няма значение дали тези две неща отговарят на истината или не: целият християнски свят го вярва, а Елизабет и Дъдли се привеждат под споделеното бреме на срама си.
Братовчедка ми Маргарет Дъглас, горката жена — грозна, стара и с папистки убеждения — е повикана в двора в това унило и мрачно време. Тук е не за да ѝ бъде оказано уважение, а за да я наблюдават. Елизабет, изгубила надежда да изкопчи някаква истина от продължителните разпити на побърканите съветници на Маргарет — двоен шпионин, гадател, изменил на вярата си свещеник — е решила да я държи под око в двора. Знаят, че Маргарет се е свързала с кралицата на шотландците във Франция, но не знаят какво е предложила.
Незабавно всички пререкания за старшинството започват отново, съвсем отначало, когато тя, известна като папистка, която всъщност би трябвало да се смири заради позора си, прави опит да се промуши пред мен, протестантската наследница. Толкова съм нещастна от загубата на Нед, че всъщност не мога да се заставя да проявя достатъчно внимание, за да я блъсна в отговор. Истинско облекчение е, когато позволяват на Маргарет да се върне в дома си в Йоркшир, все още под подозрение, все още папистка, и разбира се, все така стара и грозна.