— Тя спи ли? — питам. — Какво става?
Мистрес Трифт поклаща глава, с пълни със сълзи очи:
— О, милейди!
— Джейни! Спи ли?
Тя преглъща.
— Не, милейди. Отиде си. През нощта. Повиках лекарите и брат ѝ, а той ще трябва да съобщи на кралицата.
Не разбирам. Не искам да разбера.
— Какво искате да кажете?
— Няма я вече, милейди. Умря.
Хващам се за студената каменна рамка на вратата.
— Но тя не може да е умряла. Видях я точно след вечеря снощи, оставих я, когато си лягаше да спи. Беше трескава, тя винаги е трескава; но не приличаше на умираща.
Жената поклаща глава.
— Уви, горкото момиче.
— Тя е само на деветнайсет! — възкликвам, сякаш това означава, че не може да умре. Би трябвало да знам по-добре: собствената ми сестра умря на шестнайсет, а нашият братовчед кралят — на петнайсет, болен като Джейни.
Мистрес Трифт и аз се споглеждаме вцепенено, сякаш никоя от нас не може да повярва, че Джейни я няма.
— Какво ще правя без нея? — казвам, и гласът ми е жален като на изгубено дете. — Как изобщо ще се изправя пред всичко това без нея?
Тя ме поглежда разтревожено.
— Да се изправите пред какво, милейди?
Облягам чело на дървената, украсена с резба врата, сякаш нуждата ми от Джейни може да ми я върне. Изгубих сестра си, изгубих баща си, изгубих майка си, а сега и най-добрата си приятелка.
— Нищо — прошепвам. — Нищо.
Нед е сломен от загубата на сестра си. Тя е била най-довереният му съветник и най-въодушевената му почитателка. Тя е била първата слушателка на стихотворенията му, тя му ги четеше и предлагаше промени. Тя му каза, че съм влюбена в него, преди аз самата да ѝ кажа. Тя беше негова приятелка и довереница, както беше и моя.
— Тя намери свещеника — казва той.
— Тя ми вдъхна смелост — казвам аз.
— Тя ни показа, че любовта е неустрашима — съгласява се той. — Неустрашима.
— Не зная какво ще правя без нея — казвам, мислейки си за този двор, който е толкова пълен с врагове и полуприятели и неискрени приятели, начело с великата майсторка на преструвките Елизабет, която извръща лъжливото си лице ту в една, ту в друга посока.
— Уилям Сесил казва, че според него би трябвало аз да отида във Франция — отбелязва Нед. — Да присъствам на коронацията на новия крал. Това е голяма чест за мен, но не искам да замина сега.
— Не ме оставяй! — възкликвам веднага. — Любов моя, не можеш да ме оставиш! Не мога да остана тук без двама ви.
— Джейни казваше, че би трябвало да отида — казва той. — Каза, че благосклонността на Сесил е по-хубава от парична издръжка. Неговото приятелство ще ни помогне, Катрин. Той ще съобщи на кралицата за женитбата ни.
— Да, предполагам — съгласявам се неуверено. — Но не мога да мисля за това сега. Не мога да мисля като придворна, при положение, че Джейни току-що почина!
— Ще трябва да уредя погребението ѝ — казва Нед тъжно. — Изпратих съобщение на майка си и ще говоря отново с брат си. И ще кажа на Уилям Сесил, че ще замина, ако мога, ще му кажа, че вече не съм сигурен.
— Ще дойда на погребението — решавам. — Всички знаят, че я обичах като сестра.
— Ти беше нейна сестра — казва Нед. — Във всяко отношение. И си нейна сестра по брак. Тя беше толкова щастлива от това.
Погребението е впечатляващо. Елизабет обявява в двора траур за Джейни, признавайки в смъртта роднинската им връзка чрез крал Едуард, която през повечето време пренебрегваше, докато Джейни бе жива. Горчиво си помислям, че Елизабет не иска братовчеди, не иска наследници, иска всичките ѝ роднини да са мъртви като майка ѝ. Но пищните погребения ѝ доставят удоволствие. Погребва сродницата си с всички почести, които ѝ бе отказвала приживе.
Майката на Нед присъства на погребението на дъщеря си, но оставя своя втори съпруг с ниско потекло у дома. За един безразсъден миг си помислям, че мога да говоря с нея, че това е жена, омъжила се по любов, без позволение, както сторих аз. Но тя е вцепенена в скръбта си. Не се разтапя в сълзи, не се обръща към мен като към възможна снаха, не говори дори със синовете си. Заема мястото си в процесията и изпълнява машинално траурните ритуали, сякаш ѝ се иска това да не се случва, и си тръгва от двора при първа възможност.
Нед няма време за нищо освен за подготовката на погребението, каляската за ковчега, репетициите на хора в Уестминстърското абатство. Почти триста опечалени вървят след ковчега, сред тях съм и аз, и виждам бледото изопнато лице на Нед, осветено от скръбта в тъмнината на голямото абатство. Той поглежда към мен, сякаш чувства любящия ми поглед върху себе си, и ми отправя малка, тъжна усмивка. После прекрасният химн, избран от него, отеква звънко в изпълнение на хора, и Джейни е положена да почива в криптата на семейството си, до нашата. Гробниците на Джейни и на майка ми са една до друга, което е някаква утеха, макар да прави още по-печален факта, че сестра ми Джейн е погребана далече, на парчета, в параклиса на Тауър.