След погребението Нед придружава майка си до Хануърт за няколко седмици, и макар да му пиша, той отговаря само веднъж. Казва, че се моли за душата на Джейни и помага на майка си да опакова дрехите ѝ и малкото ѝ дребни вещи. Пиша веднага и казвам, че ще се грижа за нейните конопарчета, които тя държеше в Хануърт. Но той дори не отговаря на това.
Дворецът Уайтхол
Лондон, пролетта на 1561 г.
Докато го чакам да се върне в двора, никой не е изненадан от тихата ми скръб. Всички знаят, че двете с Джейни бяхме най-близки приятелки, никой не подозира, че тъгувам и за Нед. Единственото събитие е новината, че братовчедка ми Маргарет Дъглас е изпратила красивия си син във Франция да поднесе семейните им съболезнования за смъртта на френския крал. Сякаш някой се интересува какво прави семейство Ленъкс! Но се мълви, че тя е наредила на сина си Хенри Стюарт да предложи брак на овдовялата кралица. Ако Мери, кралицата на шотландците, иска поредното красиво мамино синче да заеме мястото на онзи, когото е изгубила, тогава ще разполага с такова. Предполагам обаче, че тя ще иска за съпруг мъж, а не момче, което е нечия „маша“. Със сигурност всичките ѝ братовчедки предпочитат мъже, които могат да уважават: Маргарет Дъглас боготвори съпруга си, Матю Стюарт, графа на Ленъкс; вкусът на Елизабет към авантюристите е истински позор, а аз никога не бих обмислила да се обвържа с мъж, когото не мога да уважавам истински.
Няколко дни след погребението откривам малко кръв върху ленената си нощница и предполагам, че е месечното ми кървене, най-сетне настъпило, настъпило със закъснение. Не е много, и няма с кого да се посъветвам. Иска ми се Джейни да беше тук. Тя щеше да преброи дните заедно с мен и да потвърди, че цикълът ми е започнал със закъснение и никога не е имало бебе. Чувствам се такава глупачка, задето съм толкова несигурна, и въпреки това нямам подръка някоя знахарка или стара омъжена жена, която да ми каже какво да правя. Нямам приятелки с пълни с деца детски стаи, а не смея да се допитам до някой, който може да знае, например старите дами, които пазят роклите в кралския гардероб, защото те са ужасни клюкарки, а този двор съществува от клюките.
Това е първото нещо, за което Нед ме пита, когато се връща в двора. Подава ми клетката с конопарчетата, аз възкликвам радостно, отнасям ги в стаята си и ги окачвам на една кука недалеч от прозореца, където по красивите им, обсипани с петънца криле може да грее слънчева светлина.
— Катрин, любов моя, остави ги — моли ме той. — Трябва да говоря с теб.
— Ще отидем в градините — казвам.
Вървя малко пред него и ние отиваме в любимата си малка градина, където тесните чакълени пътеки лъкатушат около ниските живи плетове. Но оградената със стени градина е пълна с градинари, които заравняват чакъла с гребла и подрязват живите плетове.
— Не тук! — казва раздразнено Нед. — Да отидем в овощната градина.
Цветовете са розови и бели, така гъсто обсипали клоните, сякаш те са се привели под розов сняг. Пчели бързат като неспокойни доячки от една разтваряща се пъпка към друга. Чувам глас на кукувица и търся с поглед сивия ѝ гръб. Обичам кукувиците. Чувам ги толкова често и ги виждам толкова рядко.
— Слушай — казва настойчиво Нед. — Получих от Елизабет документ с разрешение за пътуване до Франция — показва ми подписа ѝ — драматично изписаното „Е“ и всички завъртулки. — Но няма да замина, ако очакваш дете. Ако има някаква вероятност да носиш нашето бебе, ще остана и ще съобщим на кралицата заедно.
Ужасът ми от мисълта да се изправя пред Елизабет без подкрепата на Джейни е почти по-силен от ужаса ми от заминаването на Нед.
— Не зная — казвам, разсеяна от кукувицата, която се обажда толкова наблизо, че сигурно е почти над главите ни, скрита в клоните. — Не мисля. Не мога да съм сигурна. Мисля, че имах цикъл, точно след… — не мога да кажа „погребението на Джейни“.
Нед стисва ръката ми.
— Няма да замина без твое позволение — казва той.
— Предполагам, че искаш да отидеш — казвам сприхаво. — В Париж и Реймс, и навсякъде.
— Разбира се, че бих искал да видя тези градове и да присъствам на коронацията на новия френски крал. Искам да опозная света — казва той искрено. — И за нас няма нищо лошо в това, че Сесил ме намира за надежден. Разбира се, че това е прекрасна възможност за мен. Но няма да замина, ако очакваш дете. Няма да те оставя. Обещах. Аз съм твой, Катрин. Твой съм до смъртта.