Поклащам глава. Толкова се страхувам да призная на Елизабет, и съм сигурна, че Джейни е сгрешила и няма никакво бебе. Чувствам, че през тази скръбна пролет изгубих всичко: най-добрата си приятелка, Джейни, и шанса за бебе от брат ѝ, а сега и той заминава.
— Няма го вече. Не мисля, че изобщо го е имало някога — казвам му.
— Не може ли една жена да определи подобно нещо?
— Не зная как би трябвало да се чувствам! — възкликвам. — Чувствам се само изплашена и ми е ужасно мъчно за Джейни, и не смея да се изправя пред Елизабет. Но не чувствам нищо друго. Не съм напълняла, или каквото и да е друго.
Той ме гледа, сякаш би трябвало да съм наясно с подобни мистерии, сякаш всяко момиче на света знае това по природа, а аз съм много глупава, задето не го знам.
— Как се предполага да разбера? — питам настоятелно. — Ако всички знаеха, че сме женени, можех да питам майка ти или някои акушерки. Вината не е моя.
— Разбира се, че вината не е твоя — казва той бързо. — Нито пък моя. Просто щеше да е много по-добре, ако знаехме със сигурност. Ако ти знаеше със сигурност.
Кукувицата изкуква точно над главите ни, аз вдигам поглед и виждам проблясване на красиво изпъстрени с чертички гръдни пера.
— Слушаш ли ме изобщо? — пита той разпалено.
— Най-добре е да заминеш и да се върнеш възможно най-бързо — казвам навъсено. — Предполагам, че нищо няма да се промени кой знае колко за един месец. А хората само ще се чудят, ако откажеш такава възможност.
— Ако ме повикаш, ще се върна веднага — обещава той. — По каквато и да е причина. В мига, когато ме повикаш, ще дойда при теб. Където и да съм. Имам нов слуга и той ще пренася съобщения по мое поръчение, между теб и мен, без да казва на никого. Името му е Глин, нали ще запомниш? И ще му се довериш, когато дойде при теб?
— Ще запомня, но нали ти ще обещаеш само да отидеш на коронацията във Франция и после да си дойдеш право у дома? — питам го. — Няма да тичаш след вдовстващата кралица като онова пале Хенри Стюарт, сина на Маргарет Дъглас.
— Да — обещава той. — Няма да се бавя дълго, само няколко седмици.
— Добре тогава — казвам нещастно. — Върви.
Той измъква иззад гърба си малък свитък и кесия злато.
— Това е за теб — казва нежно. — Моя скъпа съпруго. За всички разходи, които може да имаш, докато отсъствам. А това е завещанието ми. Оставям ти земя на стойност хиляда лири. Хиляда!
— О, не го казвай! — изведнъж отново се обливам в сълзи, като си помислям за Джейни, умряла през нощта, сама, без дори да се сбогува с мен. — Не го казвай. Не искам да наследявам нищо от теб. Просто искам да живея с теб, не да умра. Всички, които обичам, умират, а сега ти заминаваш!
— Във всеки случай го пази добре — казва той, като пъха свитъка в ръцете ми, — а преди да изтече месецът, ще се върна, за да си го поискам от теб.
Дворецът Гринич
Лятото на 1561 г.
Всички са толкова заети да се забавляват, че дворът почти не забелязва, когато Нед се сбогува с кралицата. За Елизабет това е любимото време от годината и всеки ден има балове, ловни излети и пикници. Потегляме от двореца Гринич надолу на лов из влажните ливади, които се спускат до реката. Вечер се разхождаме в градините и гледаме как ранните бързолети и лястовици кръжат около високите кулички и се спускат над водите. Гмуркат се в собствените си отражения и разплискват леко водата, когато се отделят от отразените си като в огледало образи.
Елизабет е по-влюбена в Робърт Дъдли отвсякога, напълно неспособна да устои на протегнатата му ръка, когато я кани на танц или да върви редом с него, напълно неспособна да устои на заканите му, когато той заплашва, че ще отиде да живее в Испания, ако тя не се допитва до него като до съпруг. Възвърнал си е всички позиции, които изгуби пред кралицата при смъртта на съпругата си, макар че никога няма да ги възвърне пред придворните. Страната никога няма да го приеме като неин съпруг, а голямата игра на живота на Елизабет е да му обещава достатъчно, за да го задържи близо до себе си, без да разкрива на никой друг в какво му се кълне. Мисля, че нейната измама е далеч по-нелоялна и далеч по-лоша от моята. Аз поне не лъжа Нед, макар че трябва да лъжа всички други.
Уилям Сесил е по-любезен и по-внимателен към мен отвсякога, сякаш се опасява, че Робърт Дъдли ще убеди кралицата да се омъжи за него и страната ще се обърне към мен като нейна наследница. Хората много повече биха предпочели да имат за кралица мен, отколкото която и да е жена, омъжена за човек от рода Дъдли.
— Изглеждате много бледа — казва ми Уилям Сесил загрижено. — Толкова много ли ви липсва обичаният от вас човек?