— Те не крещят „Да живее Графът!“
Когато падне нощта, аз нямаше да се върна у дома, съпроводен от дъжда и студа, защото знаех, че всяка колиба щеше да кънти от хвалебствия по адрес на Ейдриън. Докато усещах как крайниците ми се схващат и вкочаняват, болката ми служеше като храна за побеснялата ми омраза. Та аз почти ликувах в нея, понеже тя сякаш ми даваше основание и оправдание за ненавистта към моя нехаещ противник. Всичко бе приписано на него, понеже тъй изцяло бях преплел представите ми за бащата и сина, че бях пропуснал възможността вторият да е в пълно неведение за пренебрежението на баща му към нас, и докато удрях болезнената си глава, извиках:
— Той ще научи за него! Аз ще бъда отмъстен! Аз няма да страдам като куче! Той ще узнае, че дори да съм просяк без другари, аз няма кротко да се предам пред тази несправедливост!
Всеки ден, всеки час допринасяше към тези преувеличени неправди. Хвалбите по негов адрес бяха като змийски ухапвания върху моята уязвима гръд. Ако го видех да язди красивия си кон в далечината, кръвта ми кипваше от гняв, въздухът бе като отровен от неговото присъствие и родният ми английски език се превръщаше в отвратителен жаргон, понеже всяка фраза, която дочувах, бе свързана с неговото име и почест. Копнеех да облекча тази болезнена завист с някакво злодеяние, което щеше да отвори очите му за моята неприязън. Върхът на неговото оскърбление беше, че той провокираше у мен такива непоносими чувства, а дори не благоволяваше по какъвто и да е начин да покаже, че знае за моето съществуване и болка.
Скоро стана известно, че Ейдриън изпитва голяма радост от парка и резерватите си. Той не ловуваше, но прекарваше часове, наблюдавайки стадата от прекрасни и почти опитомени животни, с които паркът бе снабден, и бе наредил за тях да бъде полагана по-добра грижа от всякога. Така аз открих пролука за моите нападателни планове и се възползвах от нея с цялата груба буйност, която бях извлякъл от активния ми начин на живот. Предложих на няколкото ми останали другари, които бяха най-устремените и беззакония от шайката, да ограбим неговия имот, но всички те се покриха от опасността и бях принуден да осъществя отмъщението си сам. Отначало подвизите ми останаха незабелязани; дързостта ми нарасна; стъпки по росната трева, откъснати клони и следи от клане накрая ме предадоха на пазачите. Те започнаха да охраняват по-внимателно; аз бях откаран в затвора. Влязох зад мрачните му стени в пристъп на триумфално вълнение.
— Той усеща присъствието ми сега — извиках. — И ще го усеща отново и отново!
Не прекарах и един ден в плен — вечерта бях освободен, както ми бе съобщено, по заповед на самия граф. Тази вест ме изтласка от честолюбивия връх, който си бях издигнал. Той ме ненавижда, помислих си; но ще научи, че аз също го мразя и със същото презрение гледам на неговите наказания и милост. На втората вечер от освобождението ми отново бях заловен от пазачите, отново затворен и отново освободен; но четвъртата вечер — такова беше моето упорство — пак ме завари в забранения парк. Пазачите бяха по-разгневени от твърдоглавието ми от господаря им. Бяха получили заповед, че ако отново ме заловят, трябва да ме заведат при графа; и поради неговата снизходителност те очакваха развръзка, която смятаха за неподходяща за моето престъпление. Един от тях, който от самото начало бе водачът на онези, които ме бяха заловили, реши да задоволи собствената си омраза, преди да ме предаде на по-висшите сили.
Късната поява на луната и изключителната предпазливост, която се наложи да използвам в тази моя трета експедиция, отнеха толкова много време, че нещо наподобяващо страх ме обзе, когато усетих мрачната нощ да се предава на здрача. Продължих да пълзя покрай папратта, на ръце и колене, търсейки сенчестите була на шубрака, докато птиците отгоре се събуждаха с нежелана песен, а свежият утринен вятър, играещ си сред клоните, звучеше като стъпки на всеки завой. Сърцето ми биеше бързо, когато се приближих до оградата от колове; ръката ми беше върху единия от тях, един скок щеше да ме отведе до другата страна, когато двама пазачи изскочиха от засада върху мен: единият ме повали и започна да ме налага с камшик. Започнах и аз — имах нож в ръката; хвърлих се върху вдигнатата му дясна ръка и нанесох дълбока, широка рана в дланта му. Гневът и крясъците на ранения мъж и виещите проклятия на другаря му, на които аз отговорих със сходна горчивина и ярост, отекнаха из долината; слънцето изгряваше все повече и повече, неговата небесна красота бе в несъответствие с нашето грубо и шумно съревнование. Аз и моят враг все още се борихме, когато раненият възкликна: „Графът!“. Изскочих от херкулесовата хватка на пазача, задъхан от усилията си; хвърлих яростни погледи към преследвачите си и облягайки се с гръб на едно дърво, бях решен да се защитавам до последно. Дрехите ми бяха разкъсани и те, както и ръцете ми, бяха пропити с кръвта на мъжа, когото бях ранил; едната ръка стискаше мъртвите птици — моята мъчно извоювана плячка, другата държеше ножа; косата ми беше сплъстена; лицето ми беше изцапано със същите признаци за вина, които свидетелстваха срещу мен и от кървящия инструмент, който стисках; целият ми външен вид беше изнемощял и окаян. Въпреки че бях висок и мускулест, сигурно съм изглеждал, какъвто всъщност и бях, като най-обикновения грубиян, стъпвал някога на земята.