Глава 15
Върнах се в семейния имот през есента на 2092 г. Сърцето ми отдавна беше с любимите ми и ми прималя при радостното очакване, че ще ги видя отново. Местността, която ги побираше, изглеждаше като дома на всяко благо чувство. Щастие, любов и мир вървяха по горските пътеки и смекчаваха атмосферата. След всичката тревога и скръб, които бях изживял в Гърция, потърсих Уиндзор, както птица, подтикната от буря, дири гнездо, в което да прибере крилата си на спокойствие.
Колко неразумни са онези странници, които напускат убежищата си, оплитат се в мрежата на обществото и навлизат в онова, което опитните хора наричат „живот“ — този лабиринт на злото, този заговор за взаимно мъчение. За да живеем, според смисъла на думата, ние не само трябва да наблюдаваме и да се учим, ние също трябва да чувстваме; не бива да сме обикновени зрители на действието, трябва да участваме; не бива да описваме, а да бъдем обектите на разказа. Дълбоката скръб трябва да е обитателят на нашите гърди; измамата да лежи в очакване за нас; хитреците да ни измамят; побеляващо съмнение и лъжовна надежда да нашарят нашите дни; веселие и радост, които загръщат душата във въодушевление, понякога трябва да ни обладават. Кой, който знае какво представлява „животът“, би копнял за този трескав вид съществуване? Аз бях живял. Преживявал съм празнични дни и нощи, съюзявал съм се с амбициозни надежди и съм ликувал в победи: ала сега затворете вратата на света и изградете висока стена, която да ме отдели от смутната сцена, разиграваща се в нейните предели. Нека живеем един за друг и за щастието; нека търсим покой в нашия скъп дом, близо до вътрешния шепот на потоци и милостивото полюляване на дървета, красивата земна одежда и възвишения блясък на небесата. Нека изоставим „живота“, за да можем да живеем.
Идрис беше удовлетворена от това мое решение. Нейната вродена бодрост не се нуждаеше от прекомерно вълнение, а кроткото ѝ сърце си отдъхваше, поддържано от любовта ми, благосъстоянието на децата ѝ и красотата на заобикалящата я природа. Нейната гордост и непорочна амбиция провокираха усмивките на всички около нея и даваха покой на крехкото съществуване на брат ѝ. Въпреки нежните ѝ грижи здравето на Ейдриън осезаемо се влоши. Разходките, ездата, обичайните занимания го надвиваха: той не изпитваше болка, но сякаш завинаги трепереше на ръба на гибелта. И все пак, тъй като бе живял месеци наред почти в същото състояние, той не пробуждаше непосредствен страх у нас; и макар да говореше за смъртта като събитие, най-близко до съзнанието му, той не преставаше да полага сили, за да прави другите щастливи или да усъвършенства своите собствени удивителни умствени сили.
Зимата премина и пролетта, поведена от месеците, пробуди живота в цялата природа. Гората беше облечена в зелено; младите телета припнаха по новопоникналата трева; окрилените от вятъра сенки на леки облачета се разнасяха над зелените царевични поля; кукувицата-отшелник повтаряше еднообразния си поздрав към сезона; славеят, птица на любовта и любимец на вечерната звезда, изпълваше гората с песен, а пък Венера се задържа в топлия залез и свежата зеленина по дърветата се разстилаше с нежна лекота по чистия хоризонт.
Във всяко сърце се надигна наслада и възторг, понеже имаше мир по целия свят; храмът на всеобщия Янус беше затворен и през тази година нито един човек не умря от друга човешка ръка.
— Нека това продължи дванадесет месеца — рече Ейдриън — и земята ще се превърне в рай. Човешките сили преди бяха насочени към унищожението на собствения му род: сега те са устремени към неговото освобождение и запазване. Човек не може да бездейства и неговите неспокойни желания скоро ще доведат добрини, а не злини. Облагодетелстваните страни на юг ще захвърлят железния хомот на робството; бедността ще ни напусне, а с нея и болестта. Какво ли не могат да постигнат досега необединяваните сили на свободата и мира в този кът на човека?