Това беше началото на приятелството ми с Ейдриън и трябва да отбележа този ден като най-щастливия в живота ми. Тогава започнах да бъда човек. Бях допуснат през онази свещена граница, която разделя интелектуалната и моралната природа на човека от онази, която определя животните. Най-добрите ми чувства бяха предизвикани, за да отвърнат подобаващо на щедростта, мъдростта и благоразположението на новия ми приятел. Той, със своята благородна доброта, безкрайно се наслаждаваше да раздава разточително съкровищата на собствения си ум и богатство на отдавна пренебрегвания син на бащиния му приятел, потомък на онова надарено същество, за чиито качества и таланти бе слушал от детство.
След абдикацията си покойният крал се бе оттеглил от сферата на политиката, но семейната му среда му доставяла малко щастие. Бившата кралица не притежавала нито една от добродетелите на домашния живот, а смелостта и дързостта, които притежавала, се обезсмислили при оттеглянето на съпруга ѝ: тя го презирала и не се опитвала да скрие чувствата си. В съответствие с нейните изисквания царят бил отхвърлил старите си приятели, но не придобил нови под нейното ръководство. В тази оскъдица от съчувствие той прибягнал до невръстния си син и ранното развитие на таланта и чувствителността превърнали Ейдриън в подходящ довереник на баща му. Никога не се уморявал да слуша често повтарящите се разкази за отминали времена, в които баща ми беше изиграл важна роля; находчивите му изрази били повтаряни пред момчето и той ги запомнил; остроумието му, очарованието му, самите му недостатъци били осветени от разкаянието на обичта; загубата му била искрено проклината. Дори ненавистта на кралицата към този любимец била неуспешна в опита си да го лиши от възхищението на сина ѝ: тя била жлъчна, саркастична, презрителна — но докато подхвърляла тежкото си порицание по един и същ начин както върху неговите добродетели, така и върху грешките му, върху преданото му приятелство и неблагополучните флиртове, върху безразличието и прахосничеството му, върху неговите предразполагащи маниери и умението, с което се поддавал на изкушението, нейният двоен изстрел се оказал твърде тежък и не достигнал целта си. Нито пък гневната ѝ злост попречила на Ейдриън да си представя баща ми, както беше казал, като образа на всичко храбро, любезно и очарователно в човека. Следователно не бе никак странно, че когато бе узнал за съществуването на потомството на този прочут човек, той бе решил да го дари с всички предимства, които неговият ранг му позволява. Когато той ме откри — хулиганстващ пастир на хълмовете, крадец, неграмотен дивак, — неговата доброта не се предаде. В допълнение към убеждението, че баща му до известна степен бе виновен, задето ни е пренебрегнал, и че е задължен да ни обезщети по всякакъв възможен начин, той с удоволствие отбеляза, че под цялата ми грубост проблясва висш дух, който се отличава от обикновената животинска смелост, и че съм наследил държание, подобно на бащиното ми, което е доказателство, че неговите добродетели и таланти не са си отишли с него. Каквито и дарби да съм наследил, моят благороден млад приятел бе решен, че те не бива да бъдат пропилени поради липса на култура.
Действайки с това намерение, в последвалите ни разговори той ме накара да пожелая да участвам в онова самоусъвършенстване, което бе разкрасило собствения му интелект. Активният ми ум, веднъж възприел тази нова идея, се закрепи към нея с необикновена жажда. Първоначално моята амбиция бе да се съревновавам с качествата на баща ми и да докажа, че съм достоен за приятелството на Ейдриън. Но скоро в мен се пробудиха любопитство и искрена любов към знанието, които ме подтикнаха да прекарвам дни и нощи в четене и учение. Вече бях добре запознат с това, което мога да нарека панорамата на природата, смяната на сезоните и разностранните облици на небето и земята. Но бях едновременно изненадан и омагьосан от внезапното разширяване на кръгозора ми, когато завесата, която доскоро бе пусната пред интелектуалния свят, беше дръпната и аз видях вселената не само такава, каквато тя изглеждаше пред сетивата ми, но както тя се бе явявала на най-мъдрите хора. Поезията и нейните творения, философията и нейните изследвания и класификации пробуждаха по един и същ начин спящите идеи в съзнанието ми и ми даваха нови такива.
Почувствах се като моряка, който от най-високата мачта за пръв път вижда брега на Америка; и също като него аз бързах да разкажа на спътниците си за откритията си в тези непознати територии. Но в нито едно сърце не успях да породя същата жажда за знание, която гореше в моето. Дори Пердита не можеше да ме разбере. До този момент бях живял в така наречения свят на реалността и се пробуждах за нова държава, откривайки, че във всичко, което виждах, има по-дълбок смисъл от този, който очите ми предаваха.