Той се бе превърнал в авантюрист в гръцките войни. Неговият безразсъден кураж и схватлив ум го бяха направили известен. Беше станал любимият герой на надигащия се народ. Единствено чуждестранният му произход, а той отказваше да загърби предаността към родната си страна, му попречил да заеме най-високите позиции в държавата. Но макар и други да се намирали по-високо по титла и обред, званието на лорд Реймънд било над всички тях. Той бе повел гръцките армии към победа; техният триумф бе изцяло негов. Когато се появявал в някой град, цялото население се изливало навън, за да го посрещне; нови стихове били добавени към народните им песни, чиито теми били неговата слава, доблест и щедрост.
Между гърците и турците бе сключено примирие. По същото време лорд Реймънд, по някаква ненадейна случайност, се бе сдобил с огромно богатство в Англия, където се завърна, увенчан със слава, за да получи заслужената похвала за честта и отличието, която преди му била отказана. Гордото му сърце се разбунтувало срещу този поврат. По какъв начин презираният Реймънд бе различен? Ако придобиването на власт във формата на богатство бе причинило тази промяна, те щяха да усетят тази власт като железен хомот. Надмощието беше умисълът на всички негови начинания; величието — мишената, по която той винаги стреляше. С открити амбиции или в скришни интриги, неговият стремеж беше един и същ — да достигне най-високата позиция в собствената си страна.
Тези разкази ме изпълваха с любопитство. Събитията, които едно след друго последваха завръщането му в Англия, породиха още по-бурни чувства у мен. Освен другите му преимущества, лорд Реймънд беше изключително красив; всички му се възхищаваха; жените го боготворяха. Той беше учтив, с меден език — вещ в изкуството на прелъстяването. Какво в забързания английски свят не бе по силите на този човек? Промяната бе последвана от още промени; цялата история не достигна до мен, защото Ейдриън бе престанал да пише, а Пердита бе лаконичен събеседник. Плъзна слух, че Ейдриън — как да напиша тази безвъзвратна дума — е полудял: че лорд Реймънд е любимецът на бившата кралица, отреденият съпруг на дъщеря ѝ. Още повече че този устремен бъдещ благородник е съживил стремежа на рода Уиндзор за короната и в случай че състоянието на Ейдриън е нелечимо и Реймънд се ожени за сестра му, то неговото амбициозно чело би било обгърнато с вълшебния кралски пръстен.
Такива приказки биваха разнасяни от многобройни хорски мълви; такива приказки направиха непоносим дългия ми престой във Виена, далеч от приятеля от юношеството ми. Сега трябваше да изпълня обета си; сега ще се строя до него и ще бъда негов съюзник и упора до смърт. Сбогом на придворните удоволствия, на политическите интриги; отправям се към лабиринта на страстта и безумието! Да живее Англия! Родна Англия, приеми рожбата си! Ти си сцената на всички мои надежди, могъщият театър, в който се разиграва единствената драма, която може, с цялото ми сърце и душа, да ме въвлече в своята развръзка. Неустоим глас, всемогъща сила ме притеглиха натам. След двугодишно отсъствие слязох на брега ѝ, не осмелявайки се да задавам въпроси, страхувайки се от всяка забележка. Първото ми посещение щеше да бъде при сестра ми, която обитаваше малка селска къща — един от подаръците на Ейдриън, на границите на Уиндзорската гора. От нея щях да науча истината за нашия покровител; трябваше да разбера защо тя се бе оттеглила от защитата на принцеса Евадна и да бъда осведомен относно влиянието, което този ненадминат и внушителен Реймънд оказваше върху съдбата на моя приятел.
Никога досега не бях стъпвал в Уиндзорската област; възхищението ми от плодородието и красотата на местността ме порази и се засили, когато приближих старинната гора. Руините на величествени дъбове, които бяха израснали, процъфтели и изгнили в хода на вековете, отбелязваха докъде са достигали границите на гората, а пък разбитите огради и занемарените шубраци показваха, че тази част бе опустяла заради младите плантации, които дължаха съществуването си на началото на деветнадесети век и сега стояха в апогея на зрелостта. Скромното жилище на Пердита беше разположено в полите на най-старата част; пред него се разстилаше Бишъпгейт Хийт, която на изток изглеждаше безкрайна и беше ограничена на запад от Чапъл и горичката на Вирджиния Уотър. Отзад къщата беше засенчена от многовековните бащи на гората, под които елените идваха да пасат и които в по-голямата си част бяха кухи и изгнили и образуваха чудновати групи, открояващи се от обикновената красота на по-младите дървета. Те, потомците на отминала епоха, стояха изправени и изглеждаха готови да пристъпят безстрашно към идващите дни; докато онези износени отцепници, скършени и разбити, се прилепваха един към друг и крехките им клонки въздъхваха, докато вятърът ги блъскаше — един сломен от времето екипаж.