В усамотение и чрез много скитания далеч от хорските средища, той разработил своите възгледи за промяната на английското правителство и усъвършенстването на хората. Уместно би било да прикрие своите убеждения, докато не придобие властта, която би осигурила тяхното практическо развитие. Но той беше нетърпелив към годините, които трябваше да изминат, безстрашен и с откровено сърце. И не само отрекъл набързо плановете на майка си, но и издал намерението си да използва своето влияние, за да отслаби силата на аристокрацията, за да задейства по-голямо изравняване на богатството и привилегиите и да въведе съвършена система на републиканско управление в Англия. Първоначално майка му се отнасяла към идеите му като към обезумелите бълнувания на неопитността. Но те били така методично подредени и аргументите му толкова добре подкрепени, че макар и все още да изглеждали неправдоподобни, тя започнала да се бои от него. Опитала се да го вразуми и като осъзнала, че е непреклонен, се научила да го мрази.
Необяснимо е, но това чувство било заразно. Неговият възторг по добродетели, което не съществуват; презрението му към неприкосновеността на властта; неговият плам и неблагоразумие са всички противоположности на установения ред на живота; опитните се страхували от него; младите и неуките не съзнавали възвишената строгост на неговите морални възгледи и го мразели като същество, различно от тях самите. Евадна навлязла, но хладно, в методите му. Тя смятала, че той постъпил правилно, отстоявайки собствената си воля, но ѝ се искало тази воля да била по-разбираема за мнозинството. Евадна не притежава духа на мъченик и не била склонна да споделя срама и поражението на паднал патриот. Тя познавала непорочността на мотивите му, щедростта на неговия характер, истинската му и пламенна преданост към нея; и изпитвала голяма привързаност към него. Той се отплатил на тази любезност с най-наивна благодарност и превърнал Евадна в съкровищницата на всички свои надежди.
По това време лорд Реймънд се завърнал от Гърция. Няма други двама души, които да са по-противоположни от него и Ейдриън. Въпреки всички противоречия на характера Реймънд несъмнено бил светски човек. Страстите му били бурни, понеже често оказвали власт над него, той невинаги умеел да насочи поведението си в очевидната посока на личния интерес, но собственото му удовлетворение било най-върховната цел за него. Гледал на структурата на обществото като на проста част от машината, поддържаща тъканта, върху която е отбелязан животът му. За него земята била разстлана като път, небесата — изградени като балдахин.
Ейдриън чувстваше, че е част от нещо голямо. Той бе съпричастен не само към човечеството, но и цялата природа му бе близка; планините и небето бяха негови приятели; небесните ветрове и потомството на пръстта — другари в игрите; докато той, фокусът на това могъщо огледало, усещаше как животът му се преплита с вселената на съществуващото. Душата му бе изпълнена със съчувствие и посветена на поклонението пред красотата и съвършенството. Ейдриън и Реймънд се срещнали и между тях се надигнал дух на омраза. Ейдриън презирал тесногръдите възгледи на политика, а Реймънд изпитвал огромно пренебрежение към милосърдната визия на филантропа.
С идването на Реймънд се разразила бурята, която опустошила едновременно градините на насладата и закътаните пътеки, които Ейдриън вярвал, че бил осигурил за себе си като убежище от поражението и позора. Евадна ценяла Реймънд като най-любим, освободителя на Гърция, великолепния войник, който носел в себе си нотка на всичко характерно за нейните родни земи — Реймънд бил обичан от Евадна. Подвластна на новите си чувства, тя не се спряла, за да ги анализира или да контролира държанието си с каквито и да било други емоции освен тираничните, които внезапно обсебили империята на нейното сърце. Тя се поддала на влиянието му и твърде естественото последствие за едно съзнание, неприспособено към нежни емоции, било, че вниманието на Ейдриън ѝ се сторило неприятно. Тя станала капризна; нежното ѝ отношение към него било заменено с грубост и отблъскваща студенина. Когато забелязвала необузданите или жалки молби върху изразителното му лице, тя отстъпвала и за момент подновявала своята предишна любезност. Но тези колебания разтърсили до дъно душата на чувствителния юноша; той вече не смятал, че светът му е подчинен, защото притежава любовта на Евадна; във всеки свой нерв усещал, че злокобните бури на мислената вселена са на път да атакуват крехкото му същество, което треперело в очакване това да се случи.