— Той е тук, дори само по наше желание; това е Лайнъл, брат ми.
Идрис също се изправи, наведе към мен небесносините си очи и с особена елегантност рече:
— Едва ли имате нужда от представяне; имаме снимка, високо ценена от баща ми, която мигновено заявява вашето име. Върни, ще признаете тази връзка и като приятел на брат ми чувствам, че мога да ви се доверя.
След това, с влажни очи и треперещ глас, тя продължи:
— Скъпи приятели, не смятайте за странно, че сега, посещавайки ви за първи път, моля за съдействието ви и ви споделям желанията и страховете си. Единствено с вас смея да говоря; чувала съм безпристрастни наблюдатели да ви хвалят; вие сте приятели на брат ми, следователно трябва да бъдете и мои. Какво мога да кажа? Ако откажете да ми помогнете, наистина ще съм изгубена!
Идрис вдигна очи, докато слушателите ѝ бяха онемели от удивление; после, като че ли отнесена от чувствата си, тя проплака:
— Братко мой! Любими, злощастни Ейдриън! Как да говорим за твоите страдания? Несъмнено и двамата сте чули последните приказки, може би вярвате на клеветите, но той не е луд! Дори и ангел от подножието на божия трон да го заяви, никога, никога няма да повярвам. Той е набеден, предаден, затворен — спасете го! Върни, вие трябва да сторите това; потърсете го в която и част на острова да е задържан; намерете го, избавете го от преследвачите му, върнете го на себе си и при мен — на широкия свят няма кого да обичам освен и единствено него!
Нейната искрена молба, така нежно и пламенно изразена, ме изпълни с удивление и съчувствие; и когато тя добави с развълнуван глас и поглед „Съгласен ли сте да предприемете това начинание?“, се заклех, решително и искрено, на живот и смърт, да се посветя на възстановяването и благосъстоянието на Ейдриън. След това разговаряхме за плана, който да следвам, и обсъдихме възможните средства за откриване на местонахождението му. Докато разговаряхме сериозно, лорд Реймънд ненадейно влезе: видях как Пердита се разтрепери и пребледня смъртоносно, а бузите на Идрис грейнаха в най-непорочна руменина. Навярно е бил учуден от нашето тайно заседание, обезпокоен от него, предполагам; но нищо от това не си пролича; той поздрави моите придружители и се обърна към мен със сърдечно приветствие. За момент Идрис изглеждаше смутена, но след това с изключителна нежност каза:
— Лорд Реймънд, доверявам се на вашата доброта и чест.
Усмихвайки се надменно, той наведе глава и отговори, наблягайки:
— Наистина ли ми се доверявате, лейди Идрис?
Тя се опита да прочете мислите му и след това отговори с достойнство:
— Както желаете. Със сигурност е най-добре човек да не се излага на риск, укривайки каквото и да било.
— Извинете ме — отговори той, — ако съм ви обидил. Независимо дали ми вярвате, или не, разчитайте на това, че ще направя всичко възможно, за да подпомогна вашите желания, каквито и да са те.
Идрис се усмихна в благодарност и стана, за да си тръгне. Лорд Реймънд поиска разрешение да я придружи до замъка Уиндзор, с което тя се съгласи и двамата напуснаха къщата заедно. Аз и сестра ми останахме — наистина като двама глупаци, които си вярваха, че са се сдобили със златно съкровище, докато дневната светлина не им разкрие, че то е оловно — две наивни, злополучни мухи, които бяха играли на слънчевите лъчи и бяха попаднали в паяжина. Облегнах се на прозореца и наблюдавах онези две славни същества, докато не изчезнаха в горските поляни; и тогава се обърнах. Пердита не беше помръднала; очите ѝ бяха приковани в земята, бузите ѝ бяха бледи, самите ѝ устни бяха бели, неподвижни и сковани, всяка черта стъпкана от неволя, тя седеше. Полуизплашен, щях да я хвана за ръката, но тя, треперейки, я отдръпна и се постара да се съвземе. Призовах я да ми говори.
— Не сега — отвърна, — недей и ти да ми говориш, скъпи мой Лайнъл; не можеш да кажеш нищо, защото не знаеш нищо. Ще се видим утре. А дотогава — adieu!
Тя стана и излезе от стаята, но спирайки на вратата и облягайки се на нея, като че ли прекалено дейните мисли ѝ бяха отнели силата да се крепи, рече:
— Лорд Реймънд навярно ще се върне. Ще му кажеш ли, че ще се наложи да ме извини днес, тъй като не се чувствам добре? Ще се срещна с него утре, ако пожелае, и с теб също. По-добре е да се върнеш в Лондон с него; там можете да направите уговорените проучвания относно графа на Уиндзор и да ме посетите отново утре, преди да продължите пътуването си, а дотогава — на добър час!
Пердита говореше колебливо и приключи с тежка въздишка. Дадох съгласието си в отговор на нейната молба и тя ме остави. Чувствах се така сякаш от порядъка на подредения свят се бях потопил в хаос, неясен, противоречив, неразбираем. Обстоятелството, че Реймънд ще се ожени за Идрис, беше нетърпимо повече от всякога; въпреки това страстта ми, макар и гигантска откакто се бе породила, беше твърде странна, бурна и невъзможна, за да почувствам веднага нещастието, което усещах у Пердита. Как да постъпя? Тя не ми бе споделила; не можех да изисквам обяснение от Реймънд без опасността да предам това, което навярно беше най-съкровената ѝ тайна. Щях да науча истината от нея на следващия ден — междувременно, — но докато бях зает от множащи се размисли, лорд Реймънд се върна. Попита за сестра ми и аз предадох съобщението ѝ. След като разсъждава върху него за момент, той ме попита дали ще се връщам в Лондон и дали ще го придружа. Съгласих се. Той беше дълбоко потънал в мисли и мълчеше през по-голямата част от нашето пътуване; най-накрая рече: