Но жребият беше хвърлен — Реймънд щеше да се ожени за Идрис. Веселите сватбени камбани кънтяха в ушите ми; чувах приветствието на нацията, последвало съюза им; амбициозният благородник се издигаше с бърз орелски устрем от ниската земя до кралско надмощие — и до любовта на Идрис. И все пак не бе така! Тя не го обичаше; тя ме бе нарекла неин приятел; тя ми се бе усмихнала; на мен бе поверила най-съкровената надежда на сърцето ѝ, благосъстоянието на Ейдриън. Тази мисъл разтопи смразената ми кръв и приливът на живот и любов отново потече стремглаво напред, и отново се отдръпна, когато дейните ми мисли се промениха.
Дебатът беше приключил в три сутринта. Душата ми беше смутена; прекосявах улиците с нетърпелива бързина. Наистина бях луд онази нощ — любовта, която бях определил като гигантска от самото ѝ раждане, се бореше с отчаянието! Сърцето ми, бойното поле, беше ранено от желязната пета на любовта, напоено от бликащите сълзи на отчаянието. Дойде денят, омразен за мен; оттеглих се в квартирата си — хвърлих се на една кушетка — заспах — беше ли сън? — мисълта все още беше жива — любовта и отчаянието все още се бореха, а аз се гърчех от непоносима болка.
Събудих се наполовина замаян; почувствах тежък гнет върху себе си, но не знаех защо; влязох в съвещателната зала на ума ми и разпитах различните министри на мисълта, събрали се в нея; твърде скоро си спомних всичко; твърде скоро крайниците ми затрепериха под мъчителната сила; скоро, твърде скоро, разбрах, че съм роб!
Внезапно, неочакван, лорд Реймънд се появи в апартамента ми. Той влезе весело, пеейки тиролската песен на свободата; обърна се към мен с любезно кимване и се хвърли върху една кушетка срещу копие на бюст на Аполон Белведерски. След една-две несъществени забележки, на които аз отговорих мрачно, той изведнъж извика, гледайки бюста:
— И аз съм победител като него! Не е лоша мисъл това; тази глава ще послужи за новите ми монети и ще бъде поличба за всички покорни поданици на бъдещия ми успех.
Той изрече това по най-веселия си, ала и добронамерен начин и се усмихна не презрително, а закачливо присмивайки се на самия себе си. Тогава лицето му внезапно се помрачи и с онзи остър тон, характерен за него, той извика:
— Снощи се сражавах добре; равнините на Гърция никога не са ме виждали да постигам по-висше завоевание. Сега аз съм първият мъж в държавата, мотивът на всяка балада и обектът на прошепнатите молитви на стари жени. Какви са твоите размисли? Ти, който си мислиш, че можеш да прочетеш човешката душа, както твоето родно езеро чете всяка пукнатина и падина на околните хълмове — кажи какво мислиш за мен; нетърпелив да стана крал ангел или дявол, какво съм аз?
Този ироничен тон беше в разрез с моето пръскащо се, кипящо сърце; бях жегнат от неговата арогантност и отвърнах язвително:
— Има един дух, нито ангел, нито дявол, осъден да остане само в преддверието на ада.
Видях как бузите му пребледняват и устните му побеляват и затреперват; гневът му послужи само за да разпали моя и с решителен поглед отвърнах на очите му, които ме гледаха яростно; изведнъж те бяха отместени, сведени, помислих си, че една сълза навлажни тъмните мигли; омекнах и с неволна емоция добавих:
— Не че ти си такъв, драги лорд Реймънд.
Помълчах, даже се удивих от тревогата, която той разкри.
— Да — рече Реймънд накрая, като се надигна и захапа устната си, опитвайки се да обуздае изблика на емоции. — Такъв съм! Ти не ме познаваш, Върни; нито ти, нито нашата публика снощи; цяла Англия не знае нищо за мен. Стоя тук, изглежда, избран крал; тази ръка е на път да сграбчи скиптър; това чело усеща с всеки нерв предстоящата корона. Изглежда, имам сила, власт, победа; стоя като колона, подпираща купола; а аз съм слаб като тръстиково стъбло! Имам амбиция и тя постига целта си; моите сънища се сбъдват, моите будни надежди се осъществяват; едно кралство очаква да ме приеме, враговете ми са повалени. Но тук — и той удари сърцето си с ярост, — тук е бунтовникът, тук е препъникамъкът на това доминиращо сърце, което мога да източа от кръвта му, но докато едно пърхащо туптене все още продължава, аз съм негов роб.
Той говореше с грохнал глас, сетне наведе глава и скривайки лице в ръцете си, зарида. Аз все още бях опарен от собственото си разочарование и все пак тази сцена ме потисна до ужас, ала не можех да прекъсна неговия внезапен пристъп на страст. Той затихна накрая и хвърляйки се на дивана, остана безмълвен и неподвижен, с изключение на променливите му черти, които разкриваха силен вътрешен конфликт. Накрая се изправи и каза с обичайния си тон: