— Има много истина в това, което казваш — рекох аз, — и въпреки това никой човек не действа въз основа на тази теория. Кой, когато прави избор, казва: „Тъй избирам, понеже съм принуден?“ Напротив, не чувства ли той свободата на волята у себе си, която, макар и да наричаш измамна, все още го подтиква, както той прецени?
— Точно така — отговори Реймънд, — още една брънка от нечупливата верига. Ако сега предприема действие, който би унищожило надеждите ми и би отскубнало кралската одежда от тленните ми крайници, за да ги облече в семпла премяна, според теб тази моя постъпка дали е породена от свободна воля?
Докато разговаряхме така, забелязах, че не минаваме по обичайния път към Уиндзор, а през Енгълфийлд Грийн, към Бишъпгейт Хийт. Започнах да гадая, че Идрис не бе причината за нашето пътуване, а че бях доведен, за да стана свидетел на сцената, която щеше да предреши съдбата на Реймънд и тази на Пердита. Реймънд очевидно се беше колебал по време на пътуването и нерешителността беше видима във всеки негов жест, когато влязохме в къщата на Пердита. Наблюдавах го с интерес, категоричен, че ако тази нерешителност продължи, ще съдействам на Пердита да преодолее природата си и ще я науча да презира колебливата любов на този, който се двоуми между притежанието на короната и на нея, чието превъзходство и обич надминават стойността на цяло кралство.
Заварихме я в нейната украсена с цветя беседка; тя четеше вестникарската статия за дебата в парламента, който явно я обричаше на безнадеждност. Това сърцераздирателно чувство бе изписано в празните ѝ очи и безжизнени движения; облак се бе надвесил над красотата ѝ и чести въздишки бяха белезите на нейното страдание. Тази гледка оказа мигновено въздействие върху Реймънд; очите му грейнаха с нежност, а разкаяние облече маниерите му в искреност и честност. Той седна до нея и вземайки вестника от ръката ѝ, каза:
— Нито дума повече няма да прочете скъпата ми Пердита за тази разправия между луди и глупци. Не мога да позволя да си осведомена относно обхвата на моята заблуда, инак ще ме презираш; макар че, повярвай ми, желанието ми да се появя пред теб не като победен, а като завоевател, ме вдъхновяваше по време на словесната ми битка.
Пердита го погледна изумена; изразителното ѝ лице за миг блесна от нежност; само да го зърне бе щастие за нея. Но горчива мисъл бързо засенчи радостта ѝ; тя наведе очи към земята, опитвайки се да овладее изблика на сълзи, който заплашваше да я покори. Реймънд продължи:
— Няма да играя роля пред теб, скъпо момиче, или да се представям за нещо различно от това, което съм — слаб и недостоен, по-способен да събудя твоето презрение, отколкото любовта ти. И все пак ме обичаш; чувствам и знам, че е така, и оттам черпя най-съкровените си надежди. Ако гордостта или дори разумът те водеха, може би щеше да ме отхвърлиш. Направи го, ако твоето съвършено сърце, неспособно на малодушни намерения като моите, откаже да се принизи за моето сърце. Обърни ми гръб, ако искаш — ако можеш. Ако цялата ти душа не те подтиква да ми простиш — ако цялото ти сърце не разтваря широко вратата си, за да ме допусне в самото му ядро, захвърли ме, никога повече не ми говори. Аз, макар и съгрешавайки спрямо теб почти отвъд опрощението, също съм горд; не бива да има сдържаност в твоето опрощение — никаква отстъпка в дара на твоята обич.
Пердита гледаше надолу, объркана, но все пак доволна. Присъствието ми я смущаваше, затова тя не се осмели да се обърне, за да погледне любимия си или да се довери на гласа си, за да го убеди в своята любов; ала руменина покри бузите ѝ и нейното неутешимо изражение бе заменено с изблик на дълбока радост. Реймънд обгърна кръста ѝ с ръката си и продължи:
— Не отричам, че съм се двоумил между теб и най-голямата надежда, която един смъртен човек може да таи; но вече не го правя. Вземи ме — извай ме според твоята воля, притежавай сърцето и душата ми за цяла вечност. Ако откажеш да спомогнеш за моето щастие, аз ще напусна Англия тази вечер и никога повече няма да стъпя тук. Лайнъл, ти чуваш: свидетелствай за мен: убеди сестра си да прости обидата, която съм ѝ причинил; убеди я да бъде моя.
— Няма нужда от друго убеждаване — каза изчервената Пердита — освен твоите скъпи обещания и моето охотно сърце, което ми прошепва, че те са искрени.
Същата вечер тримата се разходихме в гората и със словоохотливостта, която щастието вдъхновява, те ми разказаха историята на своята любов. Беше приятно да гледам как надменният Реймънд и сдържаната Пердита чрез щастието на любовта се превърнаха в бърборещи, игриви деца, изгубвайки характерната им тежест в пълнотата на взаимното блаженство. Преди една-две нощи лорд Реймънд, с угрижено чело и сърце, потиснато от размисли, бе насочил всичките си сили, за да заглуши или да убеди законодателите на Англия, че скиптърът не е твърде тежък за ръката му, докато мечти за господство, война и триумф витаеха пред него; сега, игрив като пъргаво момче, което се забавлява под одобрителното око на майка си, надеждите на неговите стремежи бяха изпълнени, когато той притисна малката нежна ръка на Пердита към устните си; а пък тя, сияеща от радост, наблюдаваше неподвижния вир и не се възхищаваше на себе си истински, но в захлас отпиваше отражението в него, съставено от нейното тяло и това на любимия ѝ, изобразени за пръв път в близко съчетание.