Такива бяха необикновените и невероятни събития, които най-накрая доведоха до съюза ми със сестрата на моя най-добър приятел, с моята обожавана Идрис. С непринуденост и смелост тя отмести настрана предразсъдъците и съпротивата, които бяха пречки към моето щастие, и не изпита скрупули да се омъжи за този, на когото бе дала сърцето си. Да бъда достоен за нея, да се издигна до нейната височина чрез усилията на таланти и добродетели, да се отплатя за любовта ѝ чрез всеотдайна, неуморна нежност бяха единствените благодарности, които можех да предложа в отговор на несравнимия ѝ дар.
Глава 7
А сега, пропускайки кратък период от време, нека читателят бъде запознат с нашия щастлив кръг. Ейдриън, Идрис и аз се установихме в замъка Уиндзор, — лорд Реймънд и сестра ми обитаваха къща, която той бе построил на границите на Големия парк, близо до къщата на Пердита, както все още наричахме дома с ниския покрив, където ние двамата, бедни дори на надежда, бяхме получили обещанията за нашето щастие. Имахме отделни занимания и общи забавления. Понякога прекарвахме цели дни под листата на горските дървета с книгите и музиката си. Това се случваше през онези редки дни в нашата страна, когато слънцето се изкачва на ефирния си трон насред незамъглено величие, а безветрената атмосфера е като вана с кристална и успокояваща вода, обгръщаща сетивата в спокойствие. Когато облаците забулваха небето и вятърът ги разпръскваше насам-натам, разкъсвайки тъканта им и разпращайки отломките им из въздушните равнини — тогава ние излизахме и търсехме нови красиви и спокойни места. Когато честите дъждове ни затваряха вътре, вечерни развлечения следваха утрините учения, съпроводени от музика и песен. Идрис имаше вроден музикален талант; и гласът ѝ, който бе внимателно развит, беше звучен и сладък. С Реймънд взимахме участие в изпълненията, а Ейдриън и Пердита бяха отдадени слушатели. Тогава бяхме безгрижни като летни насекоми, игриви като деца; винаги се срещахме с усмивки и разчитахме удовлетворение и радост в лицата си. Нашите основни празници се провеждаха в къщата на Пердита и никога не се отегчавахме да говорим за миналото или да мечтаем за бъдещето. Ревността и безпокойството бяха непознати за нас; нито пък страх или желание за промяна някога са нарушавали спокойствието ни. Други казваха „Може би сме щастливи“, ние казвахме — „Щастливи сме“.
Когато се разделяхме за кратко, обикновено беше, защото Идрис и Пердита се разхождаха някъде заедно, а ние оставахме да обсъдим делата на нациите и философията за живота. Самата разлика в нашите характери придаваше жар на тези разговори. Ейдриън имаше превъзходство в знанията и красноречието; но Реймънд притежаваше пъргава проницателност и практически познания за живота, които обикновено се проявяваха в опозиция на Ейдриън и по този начин поддържаха кълбото на дискусията. Друг път пътувахме в продължение на много дни и прекосявахме страната, за да посетим всяко място, прочуто с красота или историческа значимост. Понякога отивахме до Лондон и се включвахме в забавленията на оживената тълпа; друг път в нашето уединение нахлуваха посетители от външния свят. Тези промени само ни правеха по-чувствителни към удоволствието от интимните разговори на собствения ни кръг, спокойствието на нашата божествена гора и нашите щастливи вечери в залите на любимия ни замък.
Характерът на Идрис беше особено откровен, мек и любящ. Нравът ѝ беше неизменно благ; и макар да бе непоколебима и решителна по всеки въпрос, който докосваше сърцето ѝ, тя отстъпваше на онези, които обичаше. Природата на Пердита бе по-малко съвършена, но нежността и щастието подобряваха нейния нрав и смекчаваха естествената ѝ сдържаност. Нейният ум беше бистър и дълбок, въображението ѝ — ярко; тя беше искрена, щедра и разумна. Ейдриън, моят несравним брат по душа, чувствителният и превъзходен Ейдриън, макар обичащ и обичан от всички, изглеждаше обречен да не открие другата половина от себе си, която щеше да допълни щастието му. Той често ни напускаше и се скиташе сам в гората или плаваше с малката си лодка, а книгите бяха единствените му спътници. Често беше най-веселият в нашата компания, но в същото време беше единственият, навестяван от пристъпи на обезверение; стройната му фигура изглеждаше претоварена от тежестта на живота и душата му сякаш по-скоро обитаваше тялото му, отколкото двете да са обединени в едно цяло. Едва ли бях по-отдаден на моята Идрис, отколкото брат ѝ, и тя го обичаше като свой учител, приятел, благодетел, който ѝ бе осигурил осъществяването на най-скъпите ѝ желания. Реймънд, амбициозният, неспокоен Реймънд, си отдъхваше по средата на дългия житейски път и с удоволствие се бе отказал от всички свои планове за суверенитет и слава, за да стане един от нас, цветя на полето. Неговото кралство беше сърцето на Пердита, неговите поданици — мислите ѝ; от нея той беше обичан, уважаван като виеше същество, слушан, обгрижван. Никое задължение, никоя преданост, никоя грижа не ѝ бяха тягостни, щом се отнасяха до него. Тя седеше настрана от нас и го гледаше; плачеше от радост при мисълта, че той е неин. Пердита му издигна храм в сърцевината на своето същество и всяка нейна способност беше свещеник, дал обет да му служи. Понякога тя можеше да бъде своенравна и капризна; но нейното покаяние беше горчиво, а отплатата ѝ пълна, и дори този променлив нрав допадаше на онзи, който не беше създаден от природата, за да плава бездейно по течението на живота.