Използвахме един момент преди нашето заминаване, за да се сбогуваме с любимите си момичета. Не таях големи надежди за успех и помолих Идрис да бди над сестра ми. Когато се приближих до последната, тя хвана ръката ми и ме повлече в други покои; хвърли се в обятията ми и зарида горчиво и продължително. Опитах се да я утеша; вдъхнах ѝ надежда; попитах какви страшни събития биха последвали дори ако се провалим.
— Братко мой — извика тя, — закрилник на детството ми, скъпи, най-скъпи Лайнъл, съдбата ми виси на конец. Имам всички вас около себе си сега — ти, спътникът на моето детство; Ейдриън, толкова скъп за мен, сякаш кръв ни свързва; Идрис, сестрата на сърцето ми, и нейното прекрасно потомство. Това, о, това може да е последният път, когато така ме обкръжавате!
Внезапно тя спря и после извика:
— Какво говоря? Какво глупаво, невярно момиче съм!
Погледна ме обезумяло и сетне внезапно се успокои; извини се за това, което нарече нейните безсмислени думи, като каза, че наистина трябва да е полудяла, защото докато Реймънд е жив, тя трябва да е щастлива; и после, въпреки че все още плачеше, спокойно ми разреши да тръгна. Реймънд я хвана за ръка едва когато тръгваше и я погледна изразително; тя му отвърна с поверителен поглед и съгласие.
Бедно момиче! Колко е изстрадала тогава! Никога не бих могъл да простя изцяло на Реймънд за изпитанията, на които я бе подложил, причинени от неговите себични чувства. Беше решил, ако не пожъне успех в настоящото си начинание, да замине за Гърция, без да се сбогува с никой от нас, и никога повече да не стъпи в Англия. Пердита се бе примирила с желанията му; защото неговото щастие беше основният смисъл на нейния живот, короната на нейното удоволствие; но да остави всички нас, нейните другари, любимите партньори от най-щастливите ѝ години, и междувременно да прикрие това страшно решение, беше задача, която почти покори силата на ума ѝ. Нейна работа бе да организира заминаването им; тя беше обещала на Реймънд през тази решителна вечер да се възползва от отсъствието ни, за да поеме по първия етап от пътуването и той, след като поражението му бъде установено, да се изплъзне от нас и да се присъедини към нея.
Въпреки че, когато бях осведомен за този план, бях горчиво обиден от малкото внимание, което Реймънд бе обърнал на чувствата на сестра ми, след размишления осъзнах, че той бе действал под влиянието на толкова силни емоции, че те му бяха отнели съзнанието и впоследствие вината за тази грешка. Ако ни беше позволил да станем свидетели на неговата тревога, той щеше да бъде ръководен повече от разума; но борбата му за самообладание въздействаше с такава ярост върху нервите му, че унищожаваше силата на неговия самоконтрол. Убеден съм, че в най-лошия случай щеше да се върне от морския бряг, за да се сбогува с нас и да ни превърне в свои довереници. Но задачата, възложена на Пердита, не бе по-малко болезнена. Той я бе изнудил да даде обет за тайна; и нейната роля в драмата, тъй като щеше да се разиграе сама, бе най-мъчителната, която можеше да бъде измислена. Но нека се върна към моя разказ.
До този момент дебатите бяха дълги и гръмки; те често бяха проточвани само с цел да се отложи решението. Но вече всеки изглеждаше притеснен, че съдбоносният момент ще отмине, без изборът да бъде направен. В парламента царуваше необичайна тишина, представителите разговаряха шепнешком и обичайната работа се извършваше с бързина и мълчание. По време на първия етап на изборите херцогът на — бе отхвърлен; следователно съревнованието беше между лорд Реймънд и Райланд. Последният се бе чувствал уверен в победата си до появата на Реймънд; и откакто името му бе включено като кандидат, той ревностно бе привличал гласове. Появяваше се всяка вечер с нетърпение и гняв, отбелязани в погледа му, гледайки ни навъсено от противоположната страна на „Сейнт Стивънс“, сякаш самата му начумереност щеше да затъмни нашите надежди.
Всяко нещо в английската конституция бе уредено за по-успешно опазване на мира. В последния ден само двама кандидати имаха право да останат; и за да се отмени, ако е възможно, последната борба между тях, се предлагаше подкуп на този, който доброволно се откаже от претенциите си за позицията; предоставяше му се работа с голямо възнаграждение и чест, както и обещания за подкрепа на бъдещи избори. Обаче бе странно, че все още нямаше случай, при който някой от кандидатите да прибегне до тази хитрина; вследствие на това законът бе станал отживелица и не бе споменат от никой от нас по време на обсъжданията ни. За наша крайна изненада, когато беше решено, че трябва да утвърдим комисия за избора на лорд-протектор, представителят, номинирал Райланд, се изправи и ни осведоми, че този кандидат се е оттеглил. Сведението му първоначално беше прието с мълчание; последва объркан шепот и когато председателят обяви лорд Реймънд за надлежно избран, избухнаха възгласи на похвала и победа. Изглеждаше, противно на какъвто и да е страх от поражение, дори ако Райланд не се бе предал, всички гласове щяха да се обединят в полза на нашия кандидат. Всъщност сега, когато мисълта за борбата беше отхвърлена, всички сърца се върнаха към предишното си уважение и възхищение от нашия талантлив приятел. Всеки чувстваше, че Англия никога не е виждала протектор, тъй способен да изпълнява тежките задължения на тази висша длъжност. Един глас, съставен от много гласове, отекна из залата; той изричаше името на Реймънд.