Той влезе. Седях на едно от най-високите места и го видях да върви по пътеката към трибуната на говорителя. Естествената скромност на неговия характер овладя радостта от триумфа му. Огледа се плахо; пред очите му падна мъгла. Ейдриън, който беше до мен, побърза към него и скачайки надолу по скамейки, след миг се озова при Реймънд. Появата му оживи нашия приятел; и когато той започна да говори и действа, колебанието му изчезна и той засия величествено и победоносно. Изпълнявайки церемонията по встъпването, предишният протектор му поднесе клетвата и му връчи емблемите на длъжността. След това парламентът се разпусна. Главните държавни представители се събраха около новия магистрат и го отведоха в правителствения дворец. Ейдриън изведнъж изчезна; и преди поддръжниците на Реймънд да намалеят само до нашите близки приятели, той се върна, водейки Идрис, за да поздрави приятеля ѝ за успеха му.
Но къде беше Пердита? Докато грижливо беше осигурявал своето незабележимо бягство в случай на провал, Реймънд бе забравил да уреди начина, по който Пердита щеше да научи за неговия успех; а тя беше твърде разстроена, за да обърне внимание на това обстоятелство. Когато Идрис влезе, Реймънд попита за сестра ми и една дума за нейното мистериозно изчезване беше достатъчна, за да му припомни забравеното. Ейдриън вече бе отишъл да търси бегълката, въобразявайки си, че нейното неукротимо безпокойство я е довело до околностите на парламента, където е била възпряна от някакво зловещо събитие. Но Реймънд, без да дава обяснения, внезапно ни напусна и в следващия момент го чухме да препуска в галоп по улицата въпреки вятъра и дъжда, които разпиляваха бурята над земята. Не знаехме докъде трябваше да стигне той и скоро се разделихме, предполагайки, че бързо ще се завърне в двореца с Пердита и че те няма да съжаляват, ако се озоват сами.
Пердита бе пристигнала с детето си в Дартфорд, ридаеща и неутешима. Тя бе заповядала всичко да бъде подготвено за продължителността на пътуването им и поставяйки прекрасния си спящ товар на едно легло, прекарала няколко часа в пронизващо страдание. От време на време наблюдавала войната на стихиите, мислейки, че и те са се обявили срещу нея, и слушала трополенето на дъжда в мрачно отчаяние. Понякога се надвесвала над детето си, проследявайки приликата му с бащата и страхувайки се да не би в бъдещия му живот и то да проявява същите страсти и неукротими пориви, които го правеха нещастен. С прилив на гордост и възторг, тя отново забелязала в чертите на своето момиченце същата прелестна усмивка, която често грееше на лицето на Реймънд. Гледката я успокоила. Помислила си за съкровището, което притежава в обичта на нейния лорд; за неговите постижения, надминавайки тези на съвременниците му, за неговия гений, за предаността му към нея. Скоро си помислила, че всичко, което тя притежава в света, с изключение на него, може да ѝ бъде отнето, даже с удоволствие би го раздала, като умилостивяваща жертва, за да подсигури върховното благо, което си запазва в негово лице. Сетне решила, че съдбата изисква тази жертва от нея като доказателство, че тя е отмери дадена на Реймънд, и че жертвата трябва да бъде направена с радост. Тя си представила живота им на гръцкия остров, който той бе избрал за тяхното отстъпление; нейната задача да го утешава; грижите ѝ за красивата Клара; нейния път в неговата компания; всеотдайността, за да бъде негова утеха. След това този образ ѝ се явил в толкова сияещи цветове, че тя започнала да се бои от обратното, от живот на великолепие и власт в Лондон, където Реймънд вече няма да бъде само неин, нито тя — единственият източник на неговото щастие. Започнала да се надява на поражение; и само заради неговото благо чувствата ѝ се разколебали, когато го чула да препуска в двора на странноприемницата. Той идвал при нея сам, мокър от бурята, нехаещ за всичко друго освен за скоростта — какво друго би могло да означава това, освен че победени и самотни, те трябва да поемат от родната Англия, сцената на срама, и да се скрият в миртовите горички на гръцките острови?