Умрял в дългове и малкото му имущество било иззето от кредиторите. Майка ми, без пукната пара и с бремето на две деца, прекарала седмици и месеци наред в мъчително очакване на отговор, който така и не пристигнал. Нейният опит се изчерпвал с бащината ѝ къща и имението на феодалния господар било най-големият разкош, който можела да си представи. Докато баща ми бил жив, тя се запознала с имената на кралските особи и придворния кръг, но тези неща, тъй далечни от личния ѝ опит, изглеждали смътни и фантастични след загубата на онзи, който им придавал същност и материя. И дори някога да успеела да събере достатъчно кураж, за да се обърне към благородниците, споменати от съпруга ѝ, то лошият успех на неговите молби я накарал да прогони идеята от съзнанието си. Тя не виждала изход от ужасната немотия: непрестанните грижи, преплетени с тъгата от загубата на чудното същество, за което продължавала да мисли с пламенно възхищение, тежкият труд и крехкото ѝ по рождение здраве най-накрая я освободили от непрекъснатите лишения и мизерия.
Положението на осиротелите ѝ деца било особено самотно. Собственият ѝ баща бил имигрант от друга част на държавата и умрял отдавна: те нямали други роднини, които да ги хванат за ръка; били изгнаници, просяци, самотни същества, за които и най-оскъдното подаяние било същинска помощ и с които се отнасяли единствено като с деца на селяци, но по-бедни и от най-бедните, техните родители след смъртта си им завещали неблагодарно наследство — стиснатата милостиня на земята.
Аз, по-възрастният от двама ни, бях на пет години, когато майка ми почина. Спомени за разговорите между родителите ми и връзките, отнасящи се до приятелите на баща ми, които майка ми целеше да ми втълпи с идеята, че един ден ще мога да извлека полза от това знание, се въртяха из главата ми като неясен сън. У мен се породи усещането, че съм необикновен и по-добър от настойниците и другарите ми, но не знаех как и защо. За мен бе полепнало чувство на обида при споменаването на крал или благородник, но не можех да стигна до никакво заключение от тези емоции, което да ме насочва в делата ми. Първото ми истинско познание за мен самия бе като на незащитен сирак насред долините и хълмовете на Къмбърланд. Служех на един фермер и с гега в ръка и кучето ми до мен, пасях многобройно стадо в близките възвишения. Не мога да възхвалявам този начин на живот, чийто беди далеч надхвърляха удоволствията му. Но имаше свобода в него, близост с природата и дръзка самота, ала тези чувства, колкото и да бяха романтични, не бяха в съответствие с любовта към действие и копнежа по човешко съчувствие, характерни за младежта. Нито грижата по стадото ми, нито смяната на сезоните бяха достатъчни, за да укротят нетърпеливия ми дух; животът ми на открито и свободното време бяха изкушенията, които от рано ме подтикнаха към беззаконни навици. Общувах с други като мен, без приятели, направих от тях дружина, бях техният вожд и капитан. Докато стадата ни бяха разпръснати по пасищата, всички овчарчета измисляхме и вършехме всякакви пакостливи лудории, с които си навличахме гнева и отмъщението на селяните. Аз бях водачът и пазителят на моите другари и тъй като бях изтъкнат сред тях, често бях преследван заради техните злодеяния. Но както търпях наказания и болка в тяхна защита с духа на герой, така и предявявах техните хвалби и подчинение за моя награда.
В такава школа характерът ми стана издръжлив, но груб. Апетитът за възхищение и слабите умения за самоконтрол, които бях наследил от баща ми, подхранвани от нещастието, ме направиха дързък и безразсъден. Бях неопитомен като стихиите и необразован като животните, които пасях. Често се сравнявах с тях и установявайки, че основното ми превъзходство се дължеше на власт, скоро се убедих, че единствено във властта съм по-нисш от най-големите владетели на земята. И тъй, необразован в изискана философия и преследван от неуморимо чувство за падение от истинската ми позиция в обществото, скитах из хълмовете на цивилизована Англия, също толкова необуздан дивак, колкото и отгледания от вълци основател на Рим. Спазвах само един закон и той бе, че най-силната ми и важна добродетел е никога да не се предавам.
И все пак нека да оттегля тази присъда, която съм си наложил. На смъртното си легло майка ми, в допълнение към полузабравените и погрешно приложени уроци, с тържествено увещание остави другото си дете в моето братско попечителство; и единствено този дълг изпълних, доколкото позволяваха възможностите ми, с цялото усърдие и любов, с които разполагах. Сестра ми бе три години по-малка от мен; отгледах я от кърмаче и когато различията в половете ни до голяма степен ни разделиха, давайки ни различни занимания, тя продължи да бъде обектът на моята грижовна обич. Сираци в пълния смисъл на думата, ние бяхме най-бедни сред бедняците и най-презирани сред безчестните. Ако моят кураж и смелост ми бяха спечелили някакво учтиво отвращение, то нейната младост и пол, тъй като не предизвикваха нежност, доказваха, че тя е слаба, и бяха причините за многобройни унижения спрямо нея, а и нейният характер не бе така устроен, че да смекчи пагубните последствия от нисшата ѝ позиция в обществото.