Реймънд се приближил към вратата. Той забравил, че всяка изречена дума от него била невярна. До самозаблуда изпълнил ролята на своята невинност. Нима актьорите не ридаят, когато разиграват въображаема страст? Едно по-дълбоко усещане за измислена реалност било обладало Реймънд. Той говорел гордо; чувствал се наранен. Пердита вдигнала очи; тя видяла гневния му поглед; ръката му била върху бравата на вратата. Тя подскочила, хвърлила се на врата му, стенейки и хлипайки; той хванал ръката ѝ и завеждайки я до кушетката, седнал близо до нея. Главата ѝ паднала върху рамото му, тя треперела, през крайниците ѝ се прокрадвали ту огън, ту лед: наблюдавайки емоциите ѝ, той заговорил с омекнал глас:
— Ударът е нанесен. Няма да се разделя с теб в гняв; твърде много ти дължа. Дължа ти шест години неподправено щастие. Но те са отминали. Няма да живея с белега на подозрението, няма да бъда обект на ревност. Обичам те твърде много. Само в една вечна раздяла всеки от нас може да се надява на достойнство и благоприличие в делата ни. Тогава няма да опозорим истинските си същности. Досега вярата и предаността са били есенцията на нашите отношения; сега, когато те са погубени, нека не се присламчваме към безплодната обвивка на живота, към празната черупка. Имаш детето си, брат си, Идрис, Ейдриън.
— А ти — проплакала Пердита — имаш авторката на това писмо.
Неукротимо възмущение пламнало в очите на Реймънд. Той знаел, че поне това обвинение е невярно.
— Повярвай на това убеждение — извикал той, — прегърни го до сърцето си — превърни го във възглавница за главата ти, опиат за очите ти — за мен е без значение. Но пред Бога, който ме е създал, заявявам, че пъкълът не е по-грешен от думите, които ти изричаш!
Пердита била поразена от равнодушната сериозност на неговите твърдения. Тя отговорила искрено:
— Не отказвам да ти повярвам, Реймънд; напротив, обещавам да поставя безусловната си вяра в твоята скромна дума. Само ме увери, че твоята любов и вяра към мен никога не са били осквернени; и подозрението, и съмнението, и ревността веднага ще бъдат разпръснати. Ще продължим, както винаги, едно сърце, една надежда, един живот.
— Вече те уверих в своята вярност — отвърнал Реймънд с високомерна студенина, — трикратни твърдения няма да са от полза, когато човек е презиран. Няма да говоря повече; защото не мога да добавя нищо към това, което вече казах, към това, което ти по-рано презрително отхвърли. Тази разправия е недостойна и за двама ни; и признавам, че се изморих да отвръщам на неоснователни и жестоки обвинения.
Пердита се опитала да разчете емоцията по лицето му, което той гневно обърнал настрана. В негодуванието му имало толкова много истина и душа, че съмненията ѝ били разсеяни. Лицето ѝ, което от години не бе изразявало чувство, несвързано с обич, отново станало лъчезарно и радостно. Ала да успокои и помири Реймънд не била лесна задача. Отначало той отказал да остане, за да я изслуша. Но тя не позволила да бъде отблъсната; уверена в неизменната му любов, била готова да положи всякакво усилие, да използва всяка молба, за да прогони гнева му. Той я изслушал — седнал в надменно мълчание, но я слушал. Пердита първо го уверила в безкрайното си доверие; с него той трябвало да е наясно, тъй като, ако не било то, тя не би се опитвала да го задържи. Изброила годините им, изпълнени с щастие; повикала пред него спомени за минали моменти на близост и блаженство; описала бъдещия им живот, споменала детето им — тогава нежелани сълзи изпълнили очите ѝ. Тя се опитала да ги спре, но безуспешно — думите ѝ я задавили. Преди това не плакала. Реймънд не могъл да устои на тези признаци на болка: навярно се чувствал донякъде засрамен от ролята на наранения, която бил изиграл. И тогава той благочестиво обикнал Пердита; сведената ѝ глава, лъскавите ѝ къдрици, движенията на тялото ѝ за него били предмет на дълбока нежност и възхищение; докато тя говорела, нейните мелодични тонове прониквали в душата му; скоро той омекнал към нея, утешавайки и галейки я, и опитвайки да заблуди себе си, че никога не я е наранявал.
Реймънд беше разклатен от това събитие, както би бил един мъж, току-що подложен на мъчения и очакващ в напрежение кога те ще му бъдат причинени отново. Той бе съгрешил срещу собствената си чест, заклевайки се в пряка лъжа; вярно, бе се отнесъл така към една жена и други вероятно не биха възприели постъпката му за толкова подла, но не и той; понеже кого бе измамил? Неговата доверчива, предана, любяща Пердита, чиято щедра вяра го огорчаваше двойно, когато той си спомняше парада на невинността, с който тя бе изнудена. Умът на Реймънд не бе толкова сурово скроен, нито пък обстоятелствата на живота са се отнесли с него тъй грубо, че да го направят непроницаем за тези размишления — напротив, той беше целия изтъкан от нерви; душата му бе като същински огън, който избледнява и се свива от всяка зараза на мръсния въздух: но сега заразата се бе вляла в същността му и промяната бе още по-болезнена. Истината и лъжата, любовта и омразата загубили вечните си граници, раят се примесил с ада, а чувствителното му съзнание, насочено към полето на тази битка, било поразено до лудост. Той се презираше от все сърце, бе гневен на Пердита, а мисълта за Евадна беше съпроводена от всичко отвратително и жестоко. Страстите му, неговите постоянни господари, придобиха нова сила от дългия сън, в който любовта ги бе приспала, обсебващата тежест на съдбата го пречупи; той беше раздразнителен, измъчван, яростно нетърпелив, заради онова най-дълбоко нещастие — чувството на разкаяние. Това неспокойно състояние постепенно отстъпи на мрачна враждебност и душевна угнетеност. Подчинените му, дори равните му, ако в настоящата си позиция той имаше такива, се стреснаха, откривайки гняв, присмех и огорчение в този, който преди се отличаваше с приветливост и доброжелателност. Той извършваше обществените си дела с неприязън и бързаше да се отърве от тях и да се усамоти в уединение, което едновременно бе неговата отрова и лек. Възседна един огнен кон — този, който го бе отвел напред към победата в Гърция, и се изтощаваше със смъртоносни упражнения, освобождавайки се от угризенията на смутния ум чрез животински усещания.