Годишнината от въздигането на Реймънд до позицията на протектор наближаваше; и по обичай този ден биваше отбелязван с пищен празник. Множество чувства подтикваха Пердита да придава двойно величие на тази обстановка; и все пак, докато се обличала за вечерната галавечеря, тя се чудила на болките, които понася, за да направи разкошно честването на събитието, което ѝ се струвало началото на нейните страдания. „Беди да сполетят деня — помислила си тя, — беди, сълзи и скръб се случиха в часа, в който Реймънд откри друга цел освен любовта, друго желание освен моята преданост; и триж радостен да бъде моментът, когато той ми бъде върнат! Бог знае, аз се доверявам на неговите обети и вярвам в заявената му вяра — но затова не бих дирила онова, което съм решена да постигна. Трябва ли да изминат още две години, като всеки ден допринася към нашето отчуждение, като всяка постъпка е поредният камък, натрупан върху преградата, която ни разделя? Не, моят Реймънд, единственият ми любим, единственото притежание на Пердита! Тази нощ, това прелестно събиране, тези разкошни покои и тази премяна на печалното ти момиче — всички те са обединени, за да отпразнуват абдикацията ти. Веднъж за мен ти се отказа от перспективата за корона. Това беше в дните на нашата млада любов, когато можех само да тая надеждата, а не увереността за щастието. Сега имаш знанието за всичко, което мога да ти дам, предаността на сърцето, непорочната любов и непоколебимото подчинение към теб. Трябва да избереш между тях и твоя протекторат. Това, горд благороднико, е последната ти вечер! Пердита ѝ е дарила цялото великолепие и блясък, които сърцето ти най-много обича — но от тези великолепни стаи, от тези разкошни грижи, от власт и височина трябва да се върнеш, още с утрешното слънце, в нашия провинциален дом; защото няма да получа безсмъртието на радостта, ако понеса още една седмица като предишната.“