Суетата на старата клюкарка била разпалена от тази заръка, която в края на краищата тя не разбирала, тъй като не подозирала ни най-малко, че посетителят на Евадна бил лорд Реймънд. Пердита се уплашила, че е паднал от коня си или претърпял подобна злополука — докато отговорите на жената не събудили други страхове. От желание за хитрост, упражнено сляпо, натрапчивата, даже зловредна пратеничка не споменала болестта на Евадна, но словоохотливо описала честите посещения на Реймънд, добавяйки към разказа си такива обстоятелства, които, макар да убедили Пердита в тяхната истинност, преувеличили злонамереността и коварството на Реймънд. Най-лошото било, че неговото отсъствие от празника, неговото послание, напълно необяснено освен от позорните намеци на жената, изглеждало като най-смъртната обида. Пердита отново погледнала пръстена — малък рубин, почти във формата на сърце, който тя самата му била подарила. Погледнала почерка, който не можела да сбърка, и си повторила думите „Недей, нареждам ти, моля те, не позволявай на гостите да се чудят на моето отсъствие“, докато старицата продължавала своя разказ, който изпълвал ухото на сестра ми със странна смесица от истина и лъжа. Накрая Пердита я отпратила.
Горкото момиче се върнало при гостите, които не били усетили отсъствието ѝ. Тя се плъзнала в едно сравнително скришно кътче и облягайки се на поставената там декоративна колона, се опитала да се съвземе. Цялата била вцепенена. Погледнала към няколко цветя, които стояли в издълбана ваза наблизо: онази сутрин тя ги подредила, те били редки и прекрасни растения; дори и в този момент, цялата втрещена, тя наблюдавала бляскавите им цветове и звездни форми.
— Божествени проявления на духа на красотата — възкликнала Пердита, — вие не клюмате, нито тъгувате; отчаянието, което стиска сърцето ми, не е разпространило заразата си върху вас! Защо не съм съучастник във вашата безчувственост, споделящ вашето спокойствие!
Тя замлъкнала.
„Обратно към моята задача — продължила мислено, — гостите ми не трябва да виждат действителността, както по отношение на него, така и на мен. Подчинявам се; те не ще усетят нищо, макар и да умра в момента, в който си тръгнат. Те ще видят противоположното на това, което е истинско — защото ще изглеждам жива, а аз съм мъртва.“
Нуждаела се от цялото си самообладание, за да потисне прилива на сълзи, които самосъжалението породило при тази мисъл. След дълга борба тя успяла и се обърнала, за да се присъедини към компанията.
Тогава всички нейни усилия били насочени към прикриването на вътрешния ѝ конфликт. Трябвало да изиграе ролята на учтива домакиня; да обърне внимание на всички; да бъде центърът на удоволствие и благоволение. Трябвало да стори това, докато потънала в неволя, тя копнеела за самота и с радост би заменила претъпканите стаи с тъмни горски дълбини или мрачна, затъмнена от нощта пустош. Но тя се развеселила. Не можела да се държи умерено, нито да бъде, както ѝ беше привично, тиха и доволна. Всички забелязали нейното душевно въодушевление; тъй като всички действия изглеждат елегантни през очите на титлата, гостите взели да ѝ ръкопляскат, въпреки че смехът ѝ бил остър, а изблиците ѝ отривисти, и навярно щели да издадат тайната ѝ пред някой внимателен наблюдател. Тя продължила, чувствайки, че ако спре за миг, овладените води на нещастието ще потопят душата ѝ, че нейните разбити надежди ще надигнат ридаещите си гласове и че онези, които сега повтаряли нейното веселие и провокирали остроумието ѝ, щели да се свият от страх при вида на разтърсващото ѝ отчаяние. Единствената ѝ утеха по време на насилието, което сама си причинявала, била да наблюдава движенията на един светещ часовник и вътрешно да преброява моментите, които трябвало да изминат, преди да може да остане сама.
Накрая стаите започнали да се изпразват. Подигравайки се на собствените си желания, тя се пошегувала с гостите си заради ранното им тръгване. Един по един те я оставили — накрая Пердита стиснала ръката на последния си посетител.
— Колко студена и влажна е ръката ви — казал нейният приятел. — Преуморена сте; моля, побързайте да си починете.
Пердита едва се усмихнала — гостът ѝ я оставил; каретата, отдалечаваща се по улицата, я уверила в последното заминаване. Тогава, сякаш преследвана от враг, сякаш краката ѝ са крила, тя се стрелнала към собствените си покои, освободила прислужниците си, заключила вратите, хвърлила се обезумяла на пода, захапала устните си до кръв, за да потисне крясъците си, и дълго лежала, плячка на лешояда на отчаянието, стараейки се да не мисли, докато многобройните идеи се приютявали в сърцето ѝ; мисли, ужасяващи като фурии и жестоки като пепелянки, се изсипвали тъй бързо една след друга, че сякаш се блъскали и наранявали, докато я довеждали до лудост.