Накрая тя се изправила, по-сдържана, но не по-малко нещастна. Застанала пред едно голямо огледало — вгледала се в отразения си образ; нейната лека и елегантна рокля, бижутата, които пристягали косата ѝ и обгръщали красивите ѝ ръце и шия, малките ѝ крака, обути в сатен, нейните разкошни и лъскави букли — пред нейното помрачено чело и изнурено от неволя лице всички те били като прелестна рамка на мрачна, изобразяваща буря картина. „Ваза съм аз — помислила си тя, — ваза, преливаща от най-ужасяващата есенция на отчаянието. Сбогом, Пердита! Сбогом, бедно момиче! Никога повече няма да се видиш по този начин; разкошът и богатството вече не са твои; в изобилието на твоята немотия може да завиждаш на бездомния просяк; наистина без дом съм аз! Живея насред безплодна пустиня, широка и безкрайна, която не ражда нито плодове, нито цветя; по средата е самотна скала, към която ти, Пердита, си окована и виждаш как мрачното равнище се простира надалеч.“
Тя отворила прозореца си, който гледал към градината на двореца. Светлината и тъмнината се борели, а източното небе било набраздено от розови и златни лъчи. Само една звезда треперела в дълбочината на разпалващата се атмосфера. Сутрешният въздух, веещ свежо над росните растения, се втурнал в горещата стая. „Всички неща продължават — помислила си Пердита, — всички неща продължават, разлагат се и загиват! Когато мине пладне и умореният ден отведе впряга си до западните им конюшни, небесните огньове се издигат от изтока по обичайния си път, като се изкачват и спускат по небесния хълм. Когато техният път е извървян, слънчевият часовник започва да хвърля несигурна сянка на запад; клепачите на деня се отварят и птиците и цветята, стреснатата растителност и свежият полъх се пробуждат; слънцето се появява накрая и във величествено шествие се изкачва към небесната столица. Всичко продължава, променя се и умира, с изключение на мъката в пръскащото ми се сърце. Да! Всичко продължава и се променя: защо е чудно тогава, че любовта се е запътила към своя залез и че господарят на живота ми се е променил? Ние наричаме божествените светлини неподвижни, но те се лутат из онази равнина и ако погледна отново там, където гледах преди час, видът на вечните небеса ще се е променил. Глупавата луна и непостоянните планети всяка вечер сменят своя хаотичен танц; самото слънце, владетел на небето, постоянно и бързо изоставя трона си и предава властта си на нощта и зимата. Природата остарява и разклаща своите разлагащи се крайници — сътворението е несъстоятелно! Защо е чудно тогава, че затъмнението и смъртта са довели до унищожението на светлината на твоя живот, ах, Пердита!“
Глава 10
Тъй тъжни и разбъркани били мислите на моята бедна сестра, когато тя се уверила в изневярата на Реймънд. Всички нейни добродетели и всички нейни недостатъци направиха удара нелечим. Привързаността ѝ към мен, нейния брат, към Ейдриън и Идрис, беше подчинена на господстващите страсти на сърцето ѝ; дори майчината ѝ нежност заемаше половината си сила от насладата, която тя изпитваше, проследявайки чертите и изражението на Реймънд в лицето на рожбата си. В детството си Пердита бе сдържана и дори строга; но любовта бе смекчила грубия ѝ характер и съюзът ѝ с Реймънд бе накарал нейните таланти и чувства да се разгърнат; любовта ѝ бе предадена, а любимият ѝ изгубен, и тя до известна степен се върна към стария си нрав. Нейната съсредоточена гордост, забравена по времето на блажения ѝ сън, се пробуди и ухапвайки я като пепелянка, прониза сърцето ѝ; душевното ѝ смирение изостри действието на отровата; доскоро тя бе възвишена в собствените си очи и отличена с неговата любов: каква стойност имаше сега, когато той ѝ бе отнел тази привилегия? Тя се бе гордяла, че го е спечелила и задържала, но друга го открадна от нея и нейното тържествуване бе изстинало като потушена от вода жарава.
Ние, в нашето уединение, дълго бяхме в неведение за нещастието ѝ. Скоро след празника тя бе повикала детето си, а после сякаш ни бе забравила. По време на последвало посещение при тях Ейдриън бе забелязал промяна; но той не можеше да прецени обхвата ѝ или да предположи причината. Те все още се появяваха заедно пред обществото и живееха под един покрив. Както винаги, Реймънд бил учтив, макар на моменти да имало ненужна надменност или болезнена отсеченост в маниерите му, които стреснали добрия му приятел; челото му не било смръщено, но презрение се било настанило върху устните му и гласът му бил суров. Пердита била изпълнена с доброта и внимание към своя лорд; но тя била мълчалива и неописуемо тъжна. Бе отслабнала и пребледняла; очите ѝ често се пълнели със сълзи. Понякога тя поглеждала Реймънд, сякаш искала да каже, че тъй тъжна ще бъде тя! В други моменти лицето ѝ казвало: „Все още ще направя всичко възможно, за да те направя щастлив“. Но Ейдриън четеше с несигурни очи изразите на лицето ѝ и можеше да ги разбере погрешно. Клара била винаги с нея и Пердита изглеждала най-спокойна, когато можела да седи в някой затънтен ъгъл, хванала ръката на детето си, тиха и самотна. Въпреки това Ейдриън не бе способен да отгатне истината; той ги бе помолил да ни посетят в Уиндзор и те обещали да дойдат през следващия месец.