Опитах се да я утеша; не я разпитвах. Но я помилвах, уверих я в моята най-дълбока привързаност и силния ми интерес към промените в съдбата ѝ.
— Мили думи — извика тя, — изрази на любов достигат ухото ми като запомнените звуци на забравена музика, която ми е била ценна. Те са напразни, знам; тъй безполезни в опита си да ме утешат или успокоят. Скъпи Лайнъл, не можеш да си представиш какво съм изстрадала през тези дълги месеци. Чела съм за скърбящи хора в древни времена, които са се обличали във вретища, разпръсквали са прах върху главите си, яли са хляба си примесен с пепел и са обитавали мрачните планински върхове, укорявайки на глас небето и земята заради своите беди. Та това е самият разкош на скръбта! По този начин човек може да продължава от ден за ден, измисляйки нови разточителства, наслаждавайки се на дреболиите на неволята, венчани с всички принадлежности на отчаянието. Уви! Аз завинаги трябва да прикривам мъката, която ме поглъща. Трябва да изтъка воал от ослепителни лъжи, за да забуля скръбта си от вулгарни очи, да изгладя челото си и да оцветя устните си в измамни усмивки — дори в уединение не смея да си помисля колко изгубена съм аз, да не би да полудея и побеснея.
Сълзите и вълнението на моята бедна сестра я направиха неспособна да се върне в обстановката, която бяхме оставили — затова я убедих да ми позволи да я поведа през парка и по пътя я подтикнах да ми повери историята за нейното нещастие, като си представях, че разговорът за това ще олекоти бремето ѝ, и бях сигурен, че ако има лек, той трябва да бъде открит и даден на Пердита.
Бяха изминали няколко седмици от празника за годишнината и тя не бе успяла да успокои ума си или да укроти мислите си в някакъв постоянен ход. Понякога се упрекваше, задето приема твърде горчиво и присърце това, което мнозина биха сметнали за въображаемо зло; но това не беше въпрос за разума; и както бе в неведение относно мотивите и истинското поведение на Реймънд, в нейните очи обстоятелствата бяха придобили дори по-страшен вид, отколкото действителността оправдаваше. Той рядко бил в двореца; даже никога, освен когато не бил убеден, че обществените му задължения ще му попречат да остане насаме с Пердита. Те рядко се обръщали един към друг, отбягвайки обяснения, боейки се от всякакъв разговор, който другият би подел. Внезапно обаче поведението на Реймънд се променило; той, изглежда, желаел да намери път за връщане към сърдечността и близостта със сестра ми. Приливът на любов към нея явно бил дошъл отново; той никога не би могъл да забрави как навремето е бил отдаден на нея, превръщайки я в олтара и съкровищницата, в които да поставя всяка своя мисъл и чувство. Ала срамът сякаш го възпирал; въпреки това той очевидно желаел да възроди доверието и обичта. От момента, в който Пердита се възстановила достатъчно, за да състави какъвто и да е план за действие, тя бе измислила един, който сега се готвеше да последва. Приемала с нежност тези признаци на завърнала се любов, не избягвала компанията му; но бе решила да постави преграда на пътя на интимните разговори или болезнените дискусии, която гордостта и срамът на Реймънд не могли да превъзмогнат. Най-сетне той започнал да проявява гневно нетърпение и Пердита осъзнала, че подходът, който бе възприела, не може да продължава; тя била длъжна да му даде обяснение. Не можела да събере смелост да говори, следователно му писала:
Прочети това писмо с търпение, умолявам те. То няма да съдържа никакви упреци. Те са наистина празни думи: за какво да те укорявам?
Позволи ми до известна степен да обясня чувствата си, иначе и двамата ще вървим слепешком в тъмното, припознавайки се един друг, блуждаейки от пътя, който може да отведе поне един от нас до по-приемлив начин на живот от този, воден от двама ни през последните няколко седмици.
Обичах те — обичам те — нито гняв, нито гордост диктуват тези редове, а чувство отвъд, по-дълбоко и по-непроменимо и от двете. Обичта ми е наранена; невъзможно е да я излекуваш: затова прекрати напразното ти начинание, ако наистина е насочено натам. Прошка! Връщане! Празни думи са това! Прощавам болката, която понасям, но не можем да извървим отново вече утъпканата пътека.