Пердита обитаваше селска къща, чието подкосено тревно плато стигаше да водите на езеро Улсуотър; букова гора се простираше по хълма зад нея и ромолящ поток, нежно спускащ се от склона, пресичаше затъмнените от тополи брегове и се вливаше в езерото. Аз живеех с фермер, чиято къща бе построена по-високо в хълмовете: зад нея се извисяваше тъмна канара, изложена на север, и снегът оставаше в пукнатините ѝ през цялото лято. Преди да съмне, водех стадото ми на пасищата и го пазех през целия ден. Животът ми бе изпълнен с тежък труд, понеже дъждът и студът дохождаха по-често от слънцето, но аз се гордеех с пренебрежението си към стихиите. Довереното ми куче наглеждаше овцете, докато аз се измъквах и се срещах с другарите ми, и заедно осъществявахме тайните си планове. По обед се срещахме отново и с презрение изяждахме бедняшките си запаси, докато палехме огън и разгаряхме веселия пламък, предопределен да сготви дивеча, откраднат от съседните резервати. След това, наобиколили тенджерата като скитащи пътешественици, идваше ред на разказите за бягствата на косъм, битките с кучета, засадите и спасенията. Търсенето на някое отделило се агне или методите, чрез които сме успели или сме целели да избегнем наказание, запълваха следобедните часове. Вечерно време стадото ми се прибираше в кошарата си, а аз при сестра ми.
Наистина рядко успявахме да се измъкнем невредими. Скромните ни порции често бяха придобити в замяна на удари и плен. Веднъж, когато бях на тринадесет години, бях изпратен в окръжния затвор. Като излязох на свобода, моралът ми бе непроменен, а омразата ми към потисниците ми се бе засилила десетократно. Хлябът и водата не укротиха кръвта ми, нито пък самотното заложничество ме вдъхнови с по-благородни мисли. Бях гневен, нетърпелив, нещастен, единствените щастливи мигове за мен бяха онези, през които кроях планове за отмъщение. Толкова ги бях усъвършенствал в периода на наложената ми самота, че през целия следващ сезон — а аз бях освободен през ранния септември — нито веднъж не се провалих в осигуряването на превъзходна и обилна плячка за себе си и другарите ми. Беше славна зима. Резливата слана и силните снегове укротиха животните и задържаха селските мъже до камините им, а ние се сдобихме с повече дивеч, отколкото можехме да изядем, и вярното ми куче придоби лъскав вид от нашите остатъци.
И тъй изминаха години; а годините единствено допринесоха за любовта ми към свободата и презрението ми към всеки и всичко, което не бе диво и грубо като мен самия. На шестнадесет се бях изстрелял на външен вид до възмъжалост; бях висок и строен; опитен в силните подвизи и привикнал към суровите стихии. Кожата ми бе потъмняла от слънцето и стъпвах уверено в осъзнатата ми сила. Не се боях от никого и не обичах никого. В живота, който последва, си спомнях с учудване за онова, което съм бил тогава; в какво безкрайно незначително същество щях да се превърна, ако бях продължил с престъпната си кариера. Животът ми бе като този на животно и умът ми бе в опасност да се разпадне до онова, което представлява природата на зверовете. До този момент не ме бяха сполетели извънредни беди покрай дивашките ми навици; под влиянието им физическите ми сили бяха израснали и разцъфнали, а умът ми, преминаващ през същата дисциплина, бе пропит от всички жилави добродетели. Но сега горделивата ми независимост ме подтикваше всеки ден към жестоки деяния и свободата ставаше необуздана. Стоях на ръба на зрелостта; страсти, непреклонни като горски дървета, вече се бяха закоренили у мен и с пагубния си растеж щяха да затъмнят пътя на моя живот.