Ламтях за начинания отвъд детинските ми подвизи и кроях смутни планове за бъдещи действия. Избягвах старите си другари и не след дълго ги загубих. Те достигнаха възрастта, на която им бе предопределено да осъществят съдбите в живота си, докато аз, изгнаникът, без някого, който да ме води или подтиква напред, останах на едно място. Възрастните започнаха да ме сочат и дават за пример, младите да ми се чудят като на същество, различно от тях самите. Мразех ги и взех да мразя и себе си — последното ми и най-ужасно падение. Придържах се към свирепите си навици, но и наполовина ги презирах. Продължих войната си срещу цивилизацията, но и изпитвах желание да принадлежа към нея.
Отново и отново въртях в ума си всичко, което помнех от разказите на майка ми за предишния живот на баща ми. Размишлявах върху няколкото реликви, останали ми от него, които загатваха за по-голяма изисканост, отколкото можеше да се открие насред планинските къщи. Ала нищо от това не ми послужи като компас, който да ме отведе към друг, по-добър живот. Баща ми е общувал с благородници, но от тези взаимоотношения на мен ми беше познато единствено последвалото пренебрежение. Аз свързвах името на краля, онзи, към когото умиращият ми баща бе отправил последните си молитви и който жестоко ги бе посякъл, с жестокост, несправедливост и впоследствие — презрение. Бях роден за нещо по-велико от това, което бях, и велик щях да стана. Но величието, поне в моите изкривени понятия, не бе непременно свързано с доброта и свирепите ми мисли бяха необуздани от морални съображения, докато се бушуваха в мечти за почести. И тъй стоях на билото, с море от зло, търкалящо се в нозете ми, на път да се хвърля в него и като потоп да се изсипя върху всички препятствия по пътя към желанието ми, когато чуждо влияние превзе течението на късмета ми и превърна бурния му ход в спокойно криволичене на поток, кръжащ около ливада.
Глава 2
Живеех далеч от оживените човешки средища и слуховете за войни и политически промени долитаха като износен звук в нашите планински обиталища. През ранното ми юношество Англия бе сцената на важни борби. През 2073 година последният английски крал, старият приятел на баща ми, абдикира в отговор на кротките възражения на поданиците му и бе установена република. Просторни имения бяха раздадени на бившия монарх и семейството му, той получи титлата граф на Уиндзор и замъка Уиндзор, старинен кралски имот с обширни земи, който бе част от отреденото му богатство. Не след дълго той умря, оставяйки след себе си две деца — син и дъщеря.
Бившата кралица, принцеса от австрийското кралско семейство, дълго бе подтиквала съпруга си да устои на потребностите на времената. Тя бе високомерна и безстрашна; таеше любов към властта и ядно презрение към мъжа си, задето се бе лишил от кралство. Единствено заради децата си, тя, лишена от кралска власт, приела да остане член на английската република. Когато овдовяла, насочила всичките си мисли в обучението на сина си Ейдриън, втори граф на Уиндзор, с цел да осъществи амбициите си; и наред с майчиното мляко той ги попивал и бил предопределен да порасне с непоколебимия стремеж да си възстанови изгубената корона. Ейдриън вече беше на петнадесет години. Беше пристрастен към ученето и изпълнен отрано със знание и талант: говореше се, че вече бе започнал да осуетява майчините си мечти и да възприема републиканските принципи. Истина или не, надменната графиня не се доверяваше на никого по отношение на тайните на семейното ѝ обучение. Ейдриън бил отгледан в самота и държан настрана от присъщите му приятели на неговата възраст и ранг. Но по някакви незнайни обстоятелства майка му била подтикната да го отпрати от прякото си покровителство и ние дочухме, че щял да посети Къмбърланд. Разпространиха се хиляди разкази, обяснявайки държанието на графинята; вероятно нито един не е бил истина, но всеки ден ставаше все по-ясно, че благородният потомък на бившето английско кралско семейство щеше да бъде сред нас.
В Улсуотър имаше голям имот с господарска къща, който им принадлежеше. Един от придатъците му бе голям парк, изкусно оформен и изобилно снабден с дивеч. Често го бях плячкосвал и занемареното състояние на имота бе улеснило набезите ми. Когато бе решено, че младият граф на Уиндзор ще посети Къмбърланд, работници дойдоха, за да внесат ред в къщата и земите, които щяха да го посрещнат. Покоите бяха възстановени до непокътнатия им блясък и паркът, възстановен изцяло, бе необичайно охраняван.
Бях извънредно обезпокоен от тези сведения. Те събудиха всички мои затихнали спомени и забравени чувства за обида и породиха нови, изпълнени с желание за мъст. Вече не можех да обръщам внимание на заниманията си; всичките ми планове и хитрости бяха забравени; като че ли щях да започна нов живот и този път не под добра егида. Смятах, че решителната схватка ще започне всеки миг. Ейдриън щеше да се появи тържествено в района, в който баща ми бе избягал с разбито сърце; щеше да открие злощастните му потомци, тези нещастни просяци, завещани на баща му с такава напразна вяра. Това, че той щеше да разбере за нашето съществуване и да се отнесе към нас със същото оскърбление, което баща му бе упражнил от разстояние и в отсъствие, ми се струваше като естественото последствие от всичко, което се случило в миналото. Тъй аз щях да се срещна с този облагодетелстван младеж — синът на бащиния ми приятел. Той ще е обграден от прислуги; спътниците му ще са благородници и техните синове. Цяла Англия кънтеше с неговото име и идването му се чуваше отдалеч, като буря. А пък аз, необразован и непредставителен, ако можех, по преценка на придворните му последователи, да се запозная с него, щях да съм доказателството за неблагодарността, която ме бе превърнала в опозореното същество, явяващо се пред очите му.