Той замлъкна и потъна в мисли. По някаква причина сериозното му държание ми напомни за полузабравената в съзнанието ми Евадна и аз се възползвах от тази възможност да го разпитам относно нейната странна съдба. Попитах го дали някога бе виждал сред войските някой, който прилича на нея; дали откакто се бе върнал в Гърция бе чувал за нея? Той се стресна от нейното име — погледна ме неспокойно.
— Дори така да е — извика, — знаех, че ще я споменеш. Отдавна, много отдавна я бях забравил. Откакто лагерувахме тук, тя се явява в мислите ми всеки ден, всеки час. Когато някой се обръща към мен, името ѝ е звукът, който очаквам да чуя: във всеки разговор си представям, че тя ще вземе участие. Най-накрая ти наруши това заклинание; каже ми какво знаеш за нея.
Описах срещата си с нея; историята на нейната смърт беше разказана и преразказана. С болезнена сериозност той ме разпита за нейните пророчества, отнасящи се до него. Бях ги приел като бълнуването на луд.
— Не, не — каза той, — не се заблуждавай, мен не можеш да ме измамиш. Тя не е казала нищо друго освен това, което вече знаех — макар че това е потвърждение. Огън, меч и чума! Всички те могат да бъдат открити в града ей там; само върху моята глава нека да паднат!
От този ден меланхолията на Реймънд се засили. Той се изолираше доколкото му позволяваха задълженията на неговата позиция. Когато бе в компания, въпреки всичките му усилия, тъга се прокрадваше върху чертите му и той седеше разсеян и ням сред оживената тълпа, която се струпваше около него. Пердита се присъедини към него и пред нея той се насилваше да изглежда весел, тъй като тя, също като огледало, се изменяше както той се изменяше и ако той бе мълчалив и тревожен, тя загрижено разпитваше защо и се опитваше да отстрани причината за неговата сериозност. Пердита пребиваваше в двореца на Сладките води, летния сарай на султана; красотата на заобикалящата природа, неосквернена от войната, и свежестта на реката правеха това място двойно по-възхитително. Реймънд не изпитваше никакво облекчение, никакво удоволствие от никоя гледка на небе или земя. Той често оставяше Пердита, за да се скита сам из местността, или бездейно плаваше с малка лодка по чистите води, размишлявайки дълбоко. Понякога аз се присъединявах към него; в такива моменти лицето му беше винаги сериозно, настроението му унило. Изглеждаше облекчен да ме види и разговаряше донякъде с интерес относно събитията от деня. Очевидно се криеше нещо зад държанието му; ала когато той сякаш бе на път да заговори за онова, което тежеше на сърцето му, рязко се обръщаше настрана и с въздишка се опитваше да предаде болезнената мисъл на ветровете.
Както казах, често се случваше, когато Реймънд напускаше гостната на Пердита, Клара да идва при мен и изтегляйки ме внимателно настрани, да каже:
— Татко го няма; да отидем ли при него? Смея да твърдя, че той ще се зарадва да те види.
И както случаят повеляваше, изпълнявах или отказвах нейната молба. Една вечер в двореца се събра многобройна група от гръцки водачи. Интригуващият Пали, изкусният Караца, войнственият Ипсиланти бяха сред най-важните. Те обсъждаха събитията от деня; схватката по обяд; намаления брой на неверниците; тяхното поражение и бягство: те обмисляха съвсем скорошно превземане на Златния град. Опитваха се да си представят какво ще се случи тогава и говореха с възвишени изрази за благосъстоянието на Гърция, когато Константинопол стане нейна столица. Тогава разговорът се обърна към вестите от Азия и опустошението, което чумата бе оставила в големите ѝ градове; предположения бяха направени относно развитието на болестта в обсадения град.
Реймънд се беше присъединил към предишната част на дискусията. С оживена реч той изложи крайните лишения, до които Константинопол бе сведен; изтощените и измъчени, макар и свирепо изглеждащи войски. Гладът и морът действаха в наша полза, отбеляза той, и неверниците скоро щяха да бъдат принудени да търсят убежище в единствената им надежда — подчинението. Внезапно, по средата на своята тирада, Реймънд замлъкна като опарен от някаква болезнена мисъл; той се изправи трудно и аз го видях как напуска залата и прекосява дългия коридор, търсейки открит въздух. Не се завърна и скоро Клара се прокрадна до мен, отправяйки обичайната си молба. Съгласих се и хващайки малката ѝ ръка, последвах Реймънд. Намерихме го тъкмо преди да се качи в лодката си и той охотно се съгласи да ни приеме за спътници. След жегите през деня, прохладният полъх надипляше реката и издуваше малкото ни платно. Градът изглеждаше мрачен на юг, а пък многобройни светлини по близките брегове и красивият облик на крайбрежието, отдъхващо в спокойната нощ, както и водите, ярко отразяващи небесните искри, даряваха красивата река с прелест, наподобяваща някое скрито райско кътче. Нашият единствен лодкар се грижеше за платното; Реймънд управляваше; Клара седна в краката му, стискайки коленете му с ръце и полагайки глава върху тях. Реймънд започна разговора някак рязко.