Съзнанието ми бе изцяло обзето от тези идеи и може да се каже, че бях като обладан да навестявам дома на младия граф. Наблюдавах развитието на ремонта и стоях до фургоните за разтоварване, докато всякакви луксозни предмети, донесени от Лондон, биваха пренасяни в имението. Това бе част от плана на предишната кралица — да обгради сина си с кралско величие. Видях пищни килими и копринени пердета, златни орнаменти, изящно гравирани метали и украсени мебели, и всички тези притурки на високия ранг бяха подредени така, че нищо друго да не може да се мерне в полезрението на онзи с кралското потекло. Погледнах ги и отместих поглед към семплото ми облекло. Отде се пораждаше разликата помежду ни? Отде, освен от неблагодарността, лъжата и изоставянето от страна на неговия баща, от липсата на всякакво доблестно съчувствие и щедро чувство. Несъмнено той, носещ и кръвта на горделивата си майка, той, признатият с кралското богатство и благородничество, е бил научен да повтаря името на баща ми с презрение и да се присмива на моите оправдани молби за подкрепа. Стремях се да мисля, че цялото това богатство е по-скоро позорно и че поставяйки неговото изтъкано от злато знаме до моя оръфан и опетнен байрак, той не провъзглася своето превъзходство, а своето падение. И все пак му завиждах. Красивите му коне, разкошно изработените му оръжия, хвалбите, които го съпровождаха, обожанието, готовността да му се служи, високата му позиция и високото мнение за него — смятах, че те ми бяха насилствено отнети и му завиждах за всички тях с възобновена мъчителна горчивина.
За да довърши моето душевно огорчение, Пердита, мечтателката Пердита, като че ли се събуди от бленуването си, като ме уведоми, че графът на Уиндзор е на път да пристигне.
— И това ти доставя удоволствие? — отбелязах навъсено.
— Истинско удоволствие, Лайнъл — отвърна тя. — Изпитвам голямо желание да го видя, той е потомъкът на нашите крале, първият благородник на земите ни; всички му се възхищават и го обичат, казват, че позицията му е най-несъщественото от достойнствата му, че е щедър, смел и любезен.
— Хубав урок си научила, Пердита — казах. — И го повтаряш тъй буквално, че съвсем забравяш доказателствата, които ние имаме за графските добродетели. Неговата щедрост се вижда в нашето изобилие, смелостта му в закрилата, която ни е предоставил, любезността му във вниманието, което ни обръща. Позицията му била най-несъщественото му достойнство, казваш? Та всичките му добродетели се дължат единствено на ранга му — той е щедър, защото е богат; смел е, защото има власт; любезен е, защото се отнасят добре с него. Нека го наричат такъв, нека цяла Англия вярва, че наистина е такъв, но ние го познаваме — той е нашият враг, нашият безбожен, подъл, арогантен враг. Ако притежаваше дори и частица от добродетелите, които наричаш негови, би се отнесъл справедливо с нас, дори само за да докаже, че когато трябва да нанесе удар, той не би посякъл паднал враг. Неговият баща е наранил моя — баща му, непристъпен на трона му, се осмелил да мрази този, който единствено коленичел пред него, унижавайки се да контактува с онзи кралски неблагодарник. Ние, потомците на единия и другия, също трябва да сме врагове. Той ще разбере, че усещам обидите, ще се научи да се бои от отмъщението ми.
Няколко дни след това той пристигна. Всеки обитател на най-мизерните колиби отиде да запълни потока от хора, който се изсипа, за да го посрещне. Дори Пердита, въпреки последната ми реч, се прокрадна близо до пътя, за да зърне този идол, пленил всички сърца. Аз, почти полудял, срещайки група след група от селяни в най-хубавите им одежди да изкачват хълма, избягах до затъмнените от облаци висини и гледайки безплодните скали наоколо ми, възкликнах: