Най-накрая дочухме стъпки на коне, отчетливи в тишината. Това беше отряд, изпратен от адмирал Караца; те носеха телеграми за главния генерал. Съдържанието на тези документи беше важно. Предната вечер стражата на борда на един от по-малките кораби, закотвен близо до стената на сарая, била събудена от леко разплискване, като от приглушени гребла; сигнал за тревога бил подаден: дванадесет малки лодки, във всяка от които имало по трима еничари, се опитвали да си проправят път през флотата до отсрещния бряг на Скутари. Когато се оказали разкрити, те изхвърлили мускетите си, а някои дошли отпред, за да покрият други, чиито екипажи, използвайки всичките си сили, се опитали да избягат с леки лодки от тъмните води, които ги заобикаляли. В крайна сметка всички те били потопени и с изключение на двама или трима затворници, екипажите се удавили. Малко сведения могли да измъкнат от оцелелите; но техните предпазливи отговори довели до предположението, че няколко експедиции са предшествали последната и че няколко турци от висок ранг и значимост са били прекарани в Азия. Мъжете презрително отхвърлили намека, че са изоставили защитата на своя град; и един, най-младият сред тях, в отговор на подигравката на един моряк възкликнал: „Вземете го, християнски кучета! Вземете дворците, градините, джамиите, домовете на нашите бащи — вземете и чумата с тях; тя е врагът, от който бягаме; ако ви е приятелка, прегърнете я в пазвата си. Проклятието на Аллах е върху Стамбул, споделете неговата съдба.“
Такъв беше разказът, изпратен до Реймънд от Караца: но една измислица, изпълнена с чудовищни преувеличения, макар и основани на истината, беше разпространена от съпровождащия отряд насред нашите войници. Надигна се шепот, че градът е станал плячка на чумата; че по-мощна сила вече беше покорила обитателите; Смъртта бе станала владетел на Константинопол.
Описвали са ми една картина, на която всички обитатели на земята от страх са тласнати да се срещнат със Смъртта. Слабите и немощните побягнали; войните отстъпили, макар че дори в бягството си отправяли заплахи. Вълци и лъвове, и всякакви зверове от пустинята надали рев срещу нея; а пък мрачната Нереалност витаела, поклащайки призрачното си жило — самотна, но непобедима завоевателка. Така се случи и с гръцката армия. Убеден съм, че ако безбройни войски от Азия бяха дошли иззад Пропонтис и се бяха строили да защитават Златния град, всеки един грък щеше да марширува срещу непреодолимата им численост и с патриотична ярост да жертва себе си в името на страната си. Но никакъв жив плет от щикове не ни се противопостави, никаква раздаваща смърт артилерия, никаква страховита редица от смели войници — незащитените стени ни предоставиха лесен вход — празните дворци разкошни жилища; но над купола на „Света София“ суеверните гърци видяха Чумата и уплашено се свиха от нейното влияние.
Реймънд беше подбуден от съвсем различни чувства. Той се спусна по хълма с лице, сияещо от триумф, и сочейки с меча си към портите, заповяда на войските си: „Долу барикадите!“ — единствените останали препятствия към пълната победа. Войниците отвърнаха на радостните му думи с втрещени и изпълнени със страх погледи; те спонтанно се отдръпнаха назад и Реймънд застана в предната част на редиците:
— Заклевам се в меча си — извика той, — че няма засада или нападение, което да ви застрашава. Врагът вече е поразен; блажените места, благородните домове и плячката на града са вече ваши; бутнете портата; влезте и завладейте местата на вашите предци, вашето собствено наследство!