— Побързай — подвикна той през рамо. — Скоро ще е ден.
Отне им остатъка от нощта да разглобят деветата клетка, решетките, пода и покрива, а после отново да ги сглобят около спящата еднорога. Рук тъкмо дърпаше вратата, за да се убеди, че е здраво заключена, когато сивите дървета на изток изкипяха и еднорогата отвори очи. Двамата мъже припряно се отдалечиха, но високият магьосник погледна назад тъкмо навреме, за да види как тя се изправя на крака и се вторачва в железните решетки, с приведена глава, полюляваща се като главата на стара бяла кобила.
Глава втора
На дневна светлина деветте черни фургона на Среднощния карнавал изглеждаха по-малки и вместо да всяват страх, лежаха наоколо като крехки сухи листа. Драпериите им бяха изчезнали и сега ги окичваха унили черни флагове, изрязани от одеяла, и къси черни панделки, потрепващи на лекия ветрец. Бяха подредени по странен начин сред обрасло с шубраци поле: петоъгълник от клетки, обрамчил в себе си триъгълник, в чийто център, като някаква буца, стърчеше фургонът на Мама Фортуна. Само той още носеше черното си було, покрило онова, което се таеше вътре. Мама Фортуна не се виждаше никъде.
Мъжът на име Рук бавно развеждаше пръсната група селяни от клетка на клетка и обсъждаше със сериозен тон зверовете вътре.
— Това тук е мантикорът. Глава на човек, тяло на лъв, опашка на скорпион. Уловен е посред нощ, докато се е хранил с върколаци, за да подслади дъха си. Създанията на нощта, изкарани на светлина. Ето го и дракона. От време на време издиша огън — най-често по хора, които го ръчкат с пръчка, момченце. Вътре в него е истински ад, но кожата му е толкова студена, че пари. Драконът говори седемнайсет езика зле и е предразположен към подагра. Сатирът. Дами, внимавайте. Истински пакостник. Уловен е при необичайни обстоятелства, които след края на представлението можем да разкрием единствено на господата, срещу символична такса. Създанията на нощта.
Застанал до клетката на еднорогата, която бе една от вътрешните три, високият магьосник наблюдаваше шествието около петоъгълника.
— Не би трябвало да съм тук — довери ѝ той. — Старицата ме предупреди да стоя далеч от теб.
Той се засмя доволно.
— Тя не спира да ми се подиграва, откакто съм с нея, но през цялото това време я карам да се чувства неспокойна.
Еднорогата едва ли го чу. Тя непрекъснато се въртеше в затвора си, а тялото ѝ бягаше от допира на железните решетки наоколо. Нямаше създание на нощта, което да обича студено желязо, и макар че еднорогата можеше да издържи на присъствието му, смъртоносният му мирис сякаш превръщаше костите ѝ в пясък, а кръвта ѝ — в дъжд. Решетките на клетката ѝ явно бяха защитени със заклинание, защото не спираха да си шептят зловещо с ноктести, потракващи гласчета. Тежкият катинар се кискаше и виеше като побъркана маймуна.
— Кажи ми какво виждаш — помоли я магьосникът така, както го бе попитала Мама Фортуна. — Огледай легендарните си побратими и кажи какво виждаш.
Металният глас на Рук кънтеше в сумрачния следобед.
— Пазителят на портите на долния свят. Триглав и облечен в кожух от усойници, както виждате. Забелязан за последно в нашия свят във времената на Херкулес, който го изкарал навън под мишница. Но ние го прилъгахме отново на светло с обещания за по-добър живот. Цербер. Вгледайте се в тия шест измамени червени очи. Някой ден може отново да погледнете в тях. А тук е Мидгардският змей. Насам.
Еднорогата се взираше през решетките в животното в клетката. Широко отворените ѝ очи гледаха невярващо.
— Но това е просто куче — прошепна тя. — Гладно, нещастно куче, което си има само една глава и никакъв кожух. Горкото създание. Как би могъл някой да го сбърка с Цербер? Всички ли са слепи?
— Виж отново — рече магьосникът.
— И сатирът — продължи еднорогата. — Та той е маймуна, стара маймуна с усукан крак. Драконът е крокодил — по-скоро ще избълва плавей, отколкото пламък. А великият мантикор е лъв — един чудесен лъв, но с нищо по-чудовищен от останалите. Не разбирам.
— Държи целия свят в навивките си — нареждаше Рук.
А магьосникът повтори:
— Виж отново.
И тогава, сякаш очите ѝ започваха да свикват с мрака, еднорогата видя очертанията на втора фигура във всяка клетка. Те се извисяваха страховито над пленниците на Среднощния карнавал и в същото време бяха свързани с тях — буреносни химери, родени от зрънце истина. Ето го мантикора: с гладни очи и олигавена паст, ревящ, така извил смъртоносната си опашка, че отровното жило се поклащаше над самото му ухо — и ето го лъва: дребен и нелеп на фона му. Но въпреки това те бяха едно и също създание. Еднорогата удивено тупна с копито.