Ларсън повдигна рамене.
— Както кажете, сър.
— Добре. Значи се разбираме един с друг. Лека нощ, Ларсън.
— Лека нощ, милорд. — Ларсън се сбогува, стиснал алчно банкнотата, след което я пусна в джоба си.
От гърдите на Трагмор се изтръгна груб смях. Глупакът беше получил своите сто лири. Ако нещата обаче продължаха да се развиват според плановете му, тази сума щеше да изглежда жалка пред възнаграждението, което щеше да получи.
Да, не след дълго маркиз Трагмор щеше да има толкова пари, че щеше да може да пали пурите си с тях.
18
Дафни отвори очи непосредствено след полунощ.
За да види мрачния поглед на Пиърс, вторачен в лицето й.
— Пиърс? — Тя се изправи до седнало положение, като сънено се питаше, защо съпругът й изглеждаше толкова ядосан. — Колко е часът?
— Дванайсет и пет. Спиш почти от три часа.
— Три часа? Явно съм била по-уморена, отколкото мислех. — Тя наклони въпросително глава. — Нещо не е ли наред?
— Да не е наред ли? Да. — Младият мъж скочи на крака, взе вестника от нощното шкафче и й го подаде. — Това не е наред.
Дафни хвърли поглед на вестника. После отново го насочи към съпруга си.
— Това са статиите, посветени на триумфа на Бандита на тенекиената чаша.
— Знам какво е — отряза я той. — Това, което не знам е, защо ги пазиш?
Младата жена го погледна объркана.
— Събирах ги.
— Очевидно. Но защо?
Тя премигна.
— Защото се възхищавам много от него. Защото е герой. Според мен той е един от най-големите герои на нашето време, въпреки неортодоксалните си методи.
— Колко трогателно. — Пиърс захвърли вестника, като се бореше с новия, изгарящ пристъп на ревност.
— Не разбирам защо това те ядосва. — Дафни стана от леглото, без да отделя напълно объркания си поглед от лицето му. — Не може да ме обвиняваш, че одобрявам действията на човека, който взема от богатите и алчните и раздава на нуждаещите се.
— Не, защото го одобряваш. Но това — и той посочи към вестниците, — не е одобрение, а прекалено голямо внимание.
Младата жена се разкъсваше между желанието си да се разсмее и раздразнението си.
— Този разговор е смешен.
— Защо? Защото се вълнувам от факта, че съпругата ми засвидетелства подобна нарастваща привързаност към друг мъж ли?
— Друг мъж?! Единствената ми връзка с този бандит са тези статии, Пиърс. В никакъв случай не бих определила това като скандална връзка. Едва съм говорила с… — Тя не довърши мисълта си и се изчерви силно.
— Едва си говорила с него?! — хвана се незабавно за думите й Пиърс. — Значи си се срещала с този несравним бандит!
— Само веднъж — отвърна глава Дафни. — През нощта, в която ограби Трагмор. Събудих се по време на кражбата. Разменихме по няколко думи, нищо повече.
— И къде го завари? В библиотеката? В дневната?
— Не — отвърна едва чуто тя. — В моята спалня.
— В твоята спалня? — повтори съпругът й.
— Да. Беше влязъл, за да вземе бижутата ми. Събудих се и му помогнах. — Тя си пое дълбоко въздух и повдигна гордо глава. — Помолих го да дари нощната си плячка на приюта „Дом на вечната надежда“. Той се съгласи. А после поставих тенекиената му чаша и бижуто в нея върху възглавницата на баща ми.
Едно мускулче на бузата му потрепера.
— Имаш ли представа какво щеше да направи с теб баща ти, ако бе открил какво си сторила?
— Разбира се. Но тогава това не ме разубеди. И сега не би ме разубедило. Бих постъпила по същия начин, ако се наложи. Както и ти.
Пиърс не можеше да оспорва подобна логика. Но и не можеше да се пребори с болезненото чувство, че е предаден, пък дори и да беше абсурдно.
— Разкажи ми за него?
— За Бандита? Няма нищо за разказване. Както казах, говорихме съвсем малко. Ако имаш предвид външността му, не успях да видя почти нищо от нея. Беше целият в черно, от главата до петите. Напълно скрит. Преправяше и гласа си, говореше с нещо подобно на ръмжене. — Дафни вдигна рамене. — Това е всичко.
— Той докосна ли те? — изненада се от въпроса си съпругът й.
— Да ме докосне ли? — Цветът се бе върнал на бузите й. — Струва ми се, че докосна косите ми.
— Струва ти се?
— Добре де, да, докосна косите ми. Това несъмнено беше жест на признание. Не направи никакви неприлични аванси, ако имаш това предвид.
— А би ли разбрала, ако беше направил?
Очите й се разшириха.
— Моля?
— Ти беше толкова невинна. Как би разбрала, ако някой ти прави аванси?
Дафни присви устни.
— Доколкото си спомням разпознах твоите аванси, въпреки липсата на опит. — Обви ръце около кръста му. — Държиш се неразумно, знаеш ли.
— Мислиш ли, че може да бъде другояче? — отвърна младият мъж, като я придърпа към себе си и вплете пръсти в косите й. — Луд съм, откакто открих тези вестници и едва не изгорях, докато чаках да се събудиш и да ми обясниш. И наистина си давам сметка за всяка безумна дума, която изскача от устата ми. Говоря като побъркан, съзнавам го, но не мога да се възпра. Аз, съвършеният комарджия, невъзмутимият, уравновесеният, олицетворението на разума. Аз ревнувам от някакъв призрак! Нощен мародер, който съществува по-скоро във въображението на хората, отколкото в действителност. Дявол да го вземе! — Той поклати смаяно глава, поразен от абсурдността на цялата ситуация. Какво ли щеше да каже съпругата му, ако разбереше, че мъжът, от когото я ревнуваше, беше не друг, а той самият? — Изглежда съм си загубил разума.