Младият мъж въздъхна неспокойно и рече:
— Ценя съветите ти, господин викарий. Аз по-добре от всеки друг знам колко силна е Дафни. Но тук не става дума за сила, а за безопасност. А безопасността на Дафни има предимство пред всичко друго, дори пред доверието помежду ни. — Пиърс преглътна, а гласът му стана дрезгав от вълнение. — Разбираш ли, господин викарий, стигнах до извода, че съпругата ми значи за мен повече от всичко друго: моето минало, бъркотията в моя живот, даже от самия ми живот.
— Разбирам — кимна сериозно свещеникът. — Съзнавам също, че дилемата ти не е лесна за разрешаване. Въпреки това, позволи ми да добавя още нещо. Макар да се познаваме съвсем отскоро, изпитвам към теб най-хубави чувства — възхищавам ти се и те уважавам. С две думи, гледам на теб като на приятел. Ако някога имаш нужда от човек, с когото да споделиш това, което те вълнува, аз винаги и с удоволствие ще бъда насреща.
— Това означава страшно много за мен. — Младият мъж хвърли поглед към своята съпруга и децата и добави: — За нещастие това е една задънена улица и аз трябва сам да се измъкна от нея.
— В такъв случай дано Бог ти помогне.
Пиърс замислено се приближи до младата жена. Толкова му се искаше да може да постъпи както бе предложил викарият: да сподели своя проблем с любимата си и да й каже какво решение бе взел. Бе избягвал темата в продължение на седмици и бе погребвал противоречивите си емоции в рая, с който го даряваше тялото на Дафни. Но това не можеше да продължава вечно. Трябваше да вземе някакво решение.
Бандитът на тенекиената чаша имаше ли някакво бъдеще?
Свил ръце в юмруци от двете страни на тялото си, той почувства, че отново го обземат обичайните противоречиви чувства и почти неустоимото желание да сподели тревогите си със своята съпруга. Веднага се смъмри наум и реши, че трябва да бъде твърд в първоначалното си решение да не въвлича любимата си в тази история и да не й казва истината за двойната си самоличност. Ако някога го идентифицираха, щяха да го осъдят и най-вероятно — да го обесят заради престъпленията му. А ако Дафни знаеше за неговите деяния, тя също щеше да пострада. Не. Тази тема беше действително много опасна.
Решението му беше взето. Лабиринтът, пред който бе застанал, трябваше да бъде пресечен от него самия и от никой друг.
— Дафни, мислиш ли, чи Бандитът на тенекиената чаша ще открие новия ти дом тъй лесно, както откри и стария? — Без да иска, Тими бе навлязъл точно в територията, която Пиърс възнамеряваше да избегне. — Защото в противен случай няма да го видиш повече.
— Той няма да я ограби отново, глупчо — отвърна раздразнено Уилям, — той никогаж не краде два пъти от един и същ човек. Освен това защо да я ограбва сега? Та нали й омъжина за Пиърс. А Пиърс дава парити си за нас, не за бижута и сребро.
Дафни погледна крадешком съпруга си.
— Не мисля, че има значение къде ще бъде следващият удар на бандита — заключи припряно тя. — Стига да продължава да се грижи за онези, които имат нужда от него.
— Амин — съгласи се викарият.
Младият мъж усети, как вътрешностите му се свиват на топка. Огромният проблем, пред който се бе изправил, се възраждаше с пълна сила.
Какво щеше да прави?
Загледа се през прозореца, като избягваше замисления поглед на своята съпруга и се опитваше да проумее мотивите, които бяха накарали Бандита да стане такъв.
Първо и най-силно бе жаждата му за отмъщение, нуждата и несправедливостта, наложена от богатите и изтърпявана от бедните. Към това се прибавяха и неспокойната му душа и отчаяната необходимост да промени нещо и да даде на пропадналия си живот някакъв смисъл и някаква цел на празното си сърце.
Бандитът на тенекиената чаша се бе родил в резултат на това.
Постепенно тези опасни грабежи бяха започнали да го изпълват с луда радост и с непрекъснато засилваща се увереност, че може да се изправи пред всеки риск и да го превъзмогне. Всеки път се опиваше от победата, отдаваше се на невероятната тръпка от нея, особено като се има предвид, че в този случай потърпевшите бяха представители на омразната му аристокрация.
Така беше тогава.
Но трябваше да помисли за сега.
Сега съществуваше Дафни.
Дафни, която изпълваше сърцето му с любов, без да оставя място за отмъщение, и изтриваше неспокойството от душата му. Любовта й му носеше покой, много по-дълбок от безразсъдната му радост и бе посяла семената за едно бъдеще, на каквото никога не бе смял дори да се надява. Досега не рискуваше нищо. Внезапно рискът бе станала огромен.
А в такъв случай оставаше само чувството му за справедливост.