Е, но тази нужда вече беше презадоволена и то със законни средства, без да излага на риск както своята безопасност, така и Дафни.
В крайна сметка като новия херцог Маркам той имаше повече пари, отколкото му бяха нужни. С всеки банков чек, който пишеше, с всяко дарение, което правеше, той възстановяваше справедливостта, като осигуряваше по-добър живот за бедните и гладните.
Не можеше да има две мнения по въпроса.
Тогава какво го възпираше? Защо просто да не обрече Бандита на тенекиената чаша на аналите на историята?
Защото истината имаше още един аспект, който също не можеше да остави без внимание.
„Трябва да ви предам нещо.“ — Струваше му се, че отново вижда лицето на Дафни и чува гласа й през онази нощ в спалнята й. — „Децата от селското училище ме помолиха, ако някога ви срещна, да ви кажа, че сте техният герой. А това, като се има предвид огромния потенциал на любящите им сърца, е невероятна привилегия.“
Тими, Уилям, Прудънс и всички останали Тимевци и Уилямовци вярваха в Бандита на тенекиената чаша и разчитаха на героичните му подвизи.
Как би могъл да предаде децата? Той, който от собствен опит знаеше какво значи да няма на кого да разчиташ и в какво да вярваш. Как би могъл да им отнеме единствената личност, която им даваше възможност да се надяват?
Не можеше да направи подобно нещо.
Пиърс затвори очи, а едно мускулче на челюстта му затрепери.
— Не се ядосвай — рече тихо Дафни.
Той премигна и я погледна недоумяващо.
— Какво?
— Не се ядосвай. Те са само деца. В техните представи Бандитът е герой.
Пиърс осъзна, че съпругата му бе изтълкувала мрачното му мълчание като нов пристъп на ревност.
— Не съм ядосан.
Тя го погали по брадичката.
— Обичам те.
Младият мъж стисна китката й и буйно притисна устни към ръката й.
— Знам. И не съм ядосан. — Той се огледа и едва сега осъзна, че мис Редмънд бе накарала децата да седнат, за да продължат заниманията си, а викарият ги чакаше търпеливо край вратата. — Май съм потънал прекалено дълбоко в мислите си.
— Така изглежда. — Дафни намести Ръсет в обятията си, като замислено наблюдаваше развълнуваното лице на съпруга си. — Ще тръгваме ли?
Пиърс кимна и погледна към насядалите ученици.
— Да — съгласи се глухо той. — Направихме всичко за днес.
— Ако не съпровождах най-красивата жена в салона, щях незабавно да напусна този смешен бал — прошепна Пиърс в ухото на своята съпруга, докато се въртяха из претъпканата бална зала в Бенчли.
Младата жена присви устни.
— Не знам дали трябва да се чувствам поласкана или обидена.
— Нито едното, нито другото. И двете са абсолютна истина. Мразя тези претенциозни празненства, а ти си така прекрасна, че едвам се сдържам да не заключа вратата на нашата спалня и да не те освободя от тоалета, за чието обличане хвърли такива усилия.
Този път Дафни не можа да сдържи смеха си.
— Шокирате ме, Ваше Височество.
— Кой знае защо се съмнявам в това — отговори сухо младият мъж. — Вече ме познаваш достатъчно добре.
— Да, познавам те — усмихна се тя. — И знам, че дойде в Бенчли заради мен. Благодаря ти. — Обгърна с поглед празничната украса на залата. — По принцип също като теб не обичам подобни партита. Но вече е почти Коледа. А аз за първи път в живота си разбирам какво значи предколедното настроение. Толкова съм щастлива. Може да звучи глупаво, но искам да се заредя с всичката тази радост и да я споделя с целия свят поне веднъж.
Пиърс вдигна обвитата й в ръкавица ръка до устните си.
— Не звучи глупаво. А порозовелите ти бузи ме карат да приема на драго сърце цялото това неприятно събитие.
— Цялото ли? Дори двучасовата обиколка из къщата, по време на която лорд Бенчли възнамерява да ни покаже всички нововъведения в дома си? — подразни го младата жена.
— Надуто магаре — завъртя очи съпругът й. — Като че ли е първият човек, който използва камината, за да затопли спалнята си.
— Но също така и първият, поставил седем тоалетни с течаща вода и три бани с вана в главната сграда, всичките с позлатени умивалници, кани и легени. И всичко това само за него и за лейди Бенчли — добави Дафни и поклати тъжно глава. — Какво прахосничество.
— Опитай се да го кажеш на виконта. Или на скучната му съпруга. Ами да, дрънкулките, които тя носи по себе си тази вечер, биха могли да изхранят цяло едно село в продължение на година.
— Не забелязах. — Младата жена смръщи чело и се вторачи във виконтесата, която точно в този момент порицаваше гръмогласно някакво уплашено слугинче. — Но не мога да понасям жестокото й отношение към прислугата. Това бедно дете там сигурно няма още двайсет години. Да не говорим, че подносът, който носи, сигурно тежи повече от нея самата.