Пиърс завъртя съпругата си така, че да види въпросната сцена. Измъченото младо момиче кимаше усърдно на ядосаната тирада на своята господарка.
— А сега върви в кухнята и донеси шампанско за гостите — нареди виконтесата. — И никакво пипкане! Или няма да получиш и пени от допълнителното възнаграждение, за което ме помоли.
— Да, мадам. — Слугинята се обърна и се понесе бързо на треперещите си крака, като буквално жонглираше с купчините мръсни чинии върху подноса в ръцете си.
— Ама че кучка — процеди Дафни. — Няма ли капка съжаление?
— Очевидно не.
— Е, Маркам. — Виконт Бенчли избра точно този миг, за да се приближи до тях. — Как се чувствате на първия си официален бал като член на аристокрацията?
Пиърс преглътна с усилие отговора, който напираше да излезе от устата му и вместо това рече:
— Наслаждавам се на рядката възможност да танцувам със съпругата си.
— И не ви упреквам за това. — Похотливият поглед на Бенчли обгърна младата жена от главата до петите. — Съпругата ви е очарователна. Трудно ми е да повярвам, че това е дъщеричката на Трагмор.
— Вече съм пораснала, милорд — отвърна Дафни, усещайки надигащата се буря. — Вече съм омъжена жена.
— Да, да, така е — поглади краищата на мустаците си той. — Как е баща ти? Оправи ли се след грабежа на всеизвестния бандит?
— Баща ми е доста жилав и вече възвърна напълно равновесието си.
— Радвам се да го чуя. — Виконтът обгърна с широк жест балната зала. — Аз обаче изобщо не се страхувам от този бандит и мошеник. Никой не може да проникне в дома ми. Специално съм се погрижил за това. Всяка една от ключалките е направена и сложена от най-добрите ключари на Англия, а имението се охранява от най-умелите пазачи, които могат да се намерят — засмя се остро той. — Иска ми се да видя как този престъпник ще се опита да влезе в Бенчли. Набързо ще научи какво означава думата „поражение“. Ами да, дори само при мисълта, че граби почтените хора, за да раздава парите им на някакви никому ненужни хлапета и улични нищожества, които пръскат полученото по жени и алкохол… — Той не довърши думите си. — Извинявай, Дафни. Не исках да казвам това в твое присъствие. — После се поклони. — Продължавайте да се наслаждавате на вечерта.
Пиърс бе стиснал така силно челюсти, че съпругата му се опасяваше да не си счупи някой зъб. Усети несъзнателното му движение към техния домакин.
— Пиърс, недей. Той не го заслужава. Той е един безмозъчен, арогантен глупак.
— Тръгваме си.
Младата жена кимна, а лицето й бе изпълнено с нежност и съчувствие.
— Чудесно. На мен също ми дойде много.
— Сгрешихме, че дойдохме. Аз определено не принадлежа на това място. И не желая да принадлежа.
— И двамата не го искаме — Дафни и постави дланта върху ръката на съпруга си. — Ние принадлежим един на друг. — И тя бавно се измъкна от обятията му. — Съжалявам, че настоях да дойдем. Беше глупаво от моя страна да се надявам, че можем да изпълним с радост сърцата на безсърдечните. Ще се престоря, че ме боли глава. После ще си съберем багажа и ще си бъдем у дома преди зазоряване.
— Снежно пламъче. — Макар да бе разгневен, младият мъж изпитваше известни угризения. — Не исках да разбивам мечтите ти.
Съпругата му се усмихна.
— И не би могъл. Моята мечта си ти. Просто ще променя плановете си и ще се насладя на празничната атмосфера в Маркам, където без това се чувствам най-щастлива. И вместо да показвам повишеното си настроение пред целия свят, който в по-голямата си част ни най-малко не заслужава това, аз ще споделя радостта си с най-достойния човек, когото познавам — с моя съпруг.
И като повдигна полите си, тя започна да си проправя път през балната зала, стоплена от любовта, която бе видяла да затъмнява гористозелените очи на Пиърс. Тя наистина беше най-щастливата жена на света.
Вече беше във вестибюла, когато заплашително ръмжене и грозен трясък върнаха Дафни към действителността. Замръзна на място и видя, този път току пред килера, същата млада слугиня, застанала смаяна пред купчина строшени чаши, които плуваха в разлятото шампанско в краката й. Бе закрила с длан уста и в първия момент херцогинята помисли, че го е направила от ужас от станалото. Миг по-късно разбра, че е сгрешила, тъй като осъзна кой беше източникът на ръмженето.
Оголило зъби, към момичето пристъпваше черно куче. После се спусна върху й, захапа единия край на роклята и я задърпа, докато я разкъса. Слугинята не издържа и се разпищя.
— Ама че глупачка!
От балната зала се появи виконтесата, без очевидно да забелязва друго, освен бъркотията и неприятната глъчка.
— Виж какво направи, невнимателно създание такова! Знаех си, че не трябва да се поддавам на молбите ти да те оставя на работа. Трябваше отдавна да те уволня. Не само че си слаба и проста, ами си и несръчна и негодна за нищо.
Кучето, чуло ядосания глас на своята господарка, без да губи време, пусна роклята на младата жена и се завря в килера.
— Но, мадам… — Момичето показа с ръка към изчезващата фигура на животното, но дори в този момент съзнаваше, че беше прекалено късно. Белята беше сторена. Тя примирено отпусна ръце и зачака наказанието си.
Същото стори и Дафни, притаила се, незабелязана от никого, в една ниша във вестибюла и сдържа дъха си в очакване на присъдата.
Тя се оказа много по-сурова, отколкото си беше мислила.
— Опаковай си веднага нещата. Искам да напуснеш дома ми незабавно.
Момичето вдигна глава.
— От дома ви? Но, миледи…
— Не искам да чувам нито дума повече. Решението ми е окончателно. — И виконтесата пристъпи с явно отвращение покрай момичето. — Ще повикам някой от лакеите, за да уреди проблема с почистването на тази бъркотия. А когато се върна, очаквам да не те видя тук.
Дафни видя как пръстите на слугинята мачкаха нервно ръба на роклята й.
— Ами надницата ми, мадам? — Тя сякаш едва успя да изрече този въпрос.
— Надницата ти ли? — вирна брадичка виконтесата. — Не само че няма да ти платя нищо, ами едвам се сдържам да не те ударя. Имаш късмет, че съм дама и следователно ще се сдържа.
— Работих цяла седмица, лейди Бенчли.
Момичето смело поддържаше своето, но гласът й потрепера и сърцето на Дафни се сви заради унижението, което слугинчето бе принудено да преживее.
— Храната, която получаваше беше щедра компенсация за жалките ти опити да работиш. А сега си тръгвай, преди да съм наредила да те изхвърлят. — И виконтесата вдигна полите си и се запъти нанякъде.
Дълго време момичето не каза нищо, просто стоеше неподвижно и безмълвно като замръзнало на мястото си. Беше прекалено далеч от Дафни, за да може да види изражението й, но треперещите й рамене не оставяха съмнение, че плаче.
След малко успя да се овладее и се запъти към слугинското отделение, а по бузите й се стичаха сълзи.
Без да се поколебае за миг, младата жена тръгна след нея, развълнувана до дъното на душата си.
Някъде по средата на коридора момичето се обърна и изчезна в една от миниатюрните стаички.
Дафни я последва без да се замисли.
— Добре ли сте? — избъбра тя.
Слугинята се обърна, за да я погледне, а очите й се разшириха от изненада.
— Коя сте вие?
Младата жена не отвърна. Не можеше. Единственото, което успя да стори, бе да гледа втренчено, сърцето й се вледени, тъй като отново се изправи пред агонизиращия призрак от своето детство. Тези очи — тъмни, бездънни, изразителни. Бяха я преследвали в продължение на дванайсет години.
— Коя сте вие? — повтори въпроса си момичето и отстъпи крачка назад.
Със стегнато от болка гърло Дафни се опита да намери както нужните думи, така и гласа си. И може би щеше да успее, ако точно в този момент очите й не бяха попаднали върху простото шкафче до леглото на момичето.
След което всякакви опити да говори бяха забравени.
А там, с немигащ и абсолютно непроменен след тези дванайсет години поглед, стоеше раздърпаният, незаличим спомен от детството на Дафни.
Куклата от „Дома на вечната надежда“.