— Сара.
— А фамилното ви име?
— Кук. — Момичето взе чантата си и погледна предпазливо към непознатата си доброжелателка. — Мадам, не бих искала да ви се сторя невъзпитана, но защо ви интересува името ми? Както и самата аз?
„Може би боговете ми дават още един шанс“ — помисли си Дафни и тази прекрасна перспектива изпълни сърцето й с радост и надежда. Преди дванайсет години тя бе само едно дете, затворничка на баща си, и не бе могла да се доближи до момиченцето, което ги наблюдаваше с неодобрение и ужас в огромните си очи, притиснало куклата към себе си така, като че от това зависеше животът й.
Но сега вече Дафни беше свободна.
А с помощта на съдбата — и на Пиърс — Сара също щеше да бъде свободна.
— С вас не се срещаме за първи път — започна да обяснява предпазливо младата жена, като се молеше да намери верните думи, тъй като знаеше, че нямаше да има друга възможност да подаде ръка.
Сара наклони глава.
— Сигурно се бъркате. Вие сте дама, а аз — слугиня. Освен това съм в Бенчли само от два месеца.
— А преди това?
— Преди това работех в кръчма. Съмнявам се, че я знаете. Надали ходите из източните покрайнини на Лондон.
— Сара. — Дафни затвори вратата и се облегна на нея. — Нямаме много време, така че ще бъда пряма. Съпругът ми е херцог Маркам.
В очите на слугинята заинтригувано проблеснаха искрици.
— Виждам, че и до вас са достигнали някои от клюките — продължи младата жена. — Всъщност, в това няма нищо чудно, при положение, че работите в дома на лорд и лейди Бенчли. Значи знаете, че Пиърс получи съвсем наскоро своята титла?
— Чух само, че бил богат, но без титла, а сега е още по-богат, и то херцог — отвърна предпазливо Сара.
— Без титла и без баща — уточни младата херцогиня.
— Да.
— Детството му е било истински кошмар, Сара. Ад на земята, който вероятно никой в тази бална зала не би разбрал.
— Защо ми казвате всичко това?
— Защото вие бихте могли да го разберете.
— Аз ли? Защо? Защото и двамата сме израснали без привилегиите, които дават титлите и богатството?
— Не. Защото и двамата сте израснали в „Дома на вечната надежда“.
Мълчание.
Слугинята бавно се отпусна върху леглото и притисна треперещите си ръце към лицето си.
— Откъде знаете това? — прошепна тя.
— Защото точно там сме се срещали двете с вас. Преди дванайсет години. — Дафни си пое дълбоко въздух. — Баща ми е безчувствен човек, който мисли, че всички деца без семейства трябва да бъдат изхвърлени на улицата, а тези, които им помагат да бъдат пребивани, докато се научат на покорство. Уви, и тогава, и сега, бях обявена за опозиционерка. Когато станах на осем години, той реши да промени убежденията ми, като ме насили да се убедя лично в ужаса, наречен приют. Приютът, който избра, беше „Домът на вечната надежда“. — Мъчителна пауза. — Първо ви видях как помпахте вода в градината, а после отново, когато си тръгвахме. Вдигнах от земята куклата ви. — И младата жена посочи към нощното шкафче, върху което бе останала последната все още неприбрана вещ на слугинята. — Баща ми я захвърли на пода. Вие се спуснахте, за да я спасите… — Тя не довърши изречението си, като с усилие се бореше с напиращите сълзи. — Не очаквам да си спомняте. Но аз никога не забравих този случай.
Сара стоеше пребледняла, а устните й потрепваха от вълнение.
— Не мога да разпозная лицето ви. Но инцидентът? Него си го спомням. И как да не го помня? Никога дотогава не бях виждала някой като вас, освен в сънищата си. Спомням си, че си мислех колко елегантно бяхте облечена, колко красива изглеждахте… и колко щастлива.
— Щастлива — повтори с горчива ирония младата жена. — Тогава — не. Но сега? Да, и то много. Съдбата ми се промени из основи благодарение на Пиърс. Той ми даде радост, надежда, бъдеще. — Тя постави колебливо длан върху рамото на Сара. — А, ако ни позволите, бихме могли да сторим същото и за вас.
— И всичко това само заради някакъв епизод от детството ви?
— Епизод, който ме преследва от осемгодишната ми възраст. Без да говорим за удоволствието, което ще изпита съпругът ми, ако ви помогне да заживеете по-добре.
— Как? — попита очевидно изпълнена със скептицизъм Сара.
— Точно се готвехме да се извиним и да си тръгнем от Бенчли. Елате с нас в Маркам.
— Да не би да ми предлагате работа?
— Стига да искате.
— Както видяхте току-що, не съм особено силна. Поради същата тази причина ме изгониха и от кръчмата. Особено сега, когато… — Гласът й секна.
— Маркам е огромен. Сигурна съм, че ще намерим нещо не така изтощително за вас, каквото е носенето на огромни подноси. — На Дафни й се искаше най-вече Сара да дойде в дома й не като член на прислугата, а като гостенка. Инстинктът й обаче я предупреждаваше, че гордостта на момичето нямаше да й позволи да приеме нещо, което в нейните очи щеше да изглежда като милостиня. Тя трескаво се опитваше да се сети за някаква физически ненатоварваща служба, която можеше да предложи на Сара.