— Говорите изключително добре — избъбра тя.
На устните на момичето се появи лека усмивка.
— За едно израснало на улицата дете, имате предвид.
— За човек, който никога не е имал възможност да учи както трябва.
— Учех се сама. Четях всяка книга, до която успеех да се добера — философия, поезия, романи — всичко.
— Също като Пиърс. За нещастие малко хора притежават вашата способност и предприемчивост. — Докато говореше, в главата й започна да се оформя идеята, която търсеше. — Сара, какво бихте казали да преподавате?
— Да преподавам ли?
— Да. Да преподавате английски в Маркам. Не знам защо не се сетих веднага за това.
— Не ви разбирам, мадам.
— Сара — стисна ръцете й Дафни. — Маркам се е намирал в летаргия в продължение на години. Едва сега започваме да го пробуждаме. И за това ми е нужна помощта ви. Имаме цяла армия от слуги и, благодарение на ревностните усилия на Пиърс — стотици арендатори. Следователно понастоящем в Маркам живеят орди от прекрасни деца, които биха могли да се възползват от вашите знания и опит, без дори да им се налага да излизат от имението.
— В селото има ли училище?
— Да, но много малко деца имат възможност да го посещават. Родителите им просто не могат без тяхната помощ. А така няма да им се налага да се лишават от помощта им. Ще организираме вечерно училище, или такова, което започва рано призори, в зависимост от нуждите. И заниманията ще се водят поотделно, тъй като не можем да очакваме от петгодишните да учат едно и също с тринайсетгодишните.
— Но аз нямам нужната квалификация — запротестира Сара.
— Позволявам си да не се съглася с вас — отвърна младата жена. Вие сте необичайно квалифицирана. Можете да предложите на тези деца не само знания, а и младост и ентусиазъм. И най-важното — надежда, живото доказателство, че могат да очакват нещо повече и да успеят. — В очите й проблесна радост. — Помислете за това, Сара. Помислите за промените, които бихте могли да направите.
Момичето наблюдаваше изпитателно лицето на Дафни.
— Сериозно ли говорите?
— Абсолютно сериозно. Ще помислите ли върху предложението ми?
Нова едва забележима усмивка.
— Не е ли по-добре първо да обсъдите това с херцога? Може би той няма да сподели ентусиазма ви.
— Няма за какво да се притеснявам в това отношение. — И младата жена наклони въпросително глава. — Вашият отговор?
— Моят отговор ли? — повтори очевидно смаяна слугинята. — Простете за дързостта ми, мадам, но ме питате така, сякаш имам къде другаде да отида.
— Имате. Ако чувствате, че тази работа не е подходяща за вас или пък, след като видите Маркам, решите, че не бихте могли да го приемете като свой дом, тогава с Пиърс ще се погрижим да се установите някъде другаде.
— Просто така?
— Просто така.
Сара преглътна с усилие.
— Не знам как да ви благодаря.
— Не искам благодарностите ви. Искам вашата компания. Ще дойдете ли в Маркам с нас?
За част от секундата Сара сякаш се поколеба, разкъсвана от някакъв вътрешен конфликт, но след това кимна.
— С удоволствие, мадам.
— Прекрасно! — засия младата жена. — Трябват ми няколко минути да приготвя багажа си. И след това можем да тръгваме. — Обърна се, но погледът й падна върху парцаливата кукла. Тя се усмихна и я вдигна нежно. — Цели дванайсет години се чудех как се казва.
Пълен с мъка поглед.
— Тилда. По-точно Матилда. Така се казваше майка ми.
— Тилда — повтори тихо Дафни. — Красиво име.
— Мама ми я даде същата сутрин, когато ме остави на стълбите на приюта. — Гласът на Сара звучеше задавено. — Тогава я видях за последен път. Намериха тялото й на другия ден в Темза.
Дафни я прегърна силно, като се закле наум да направи всичко възможно това крехко и в същото време смело момиче отсега нататък да не познае друго, освен щастие.
— Хайде — успя да каже най-после тя. — Елате да приберем моите неща. Ще си говорим, докато събираме багажа. Вече реших коя ще бъде вашата стая в Маркам. Има прекрасна гледка към градината, а первазът на прозореца е достатъчно широк, така че Тилда да може да стои върху него.
— Почакайте. — Внезапно Сара я хвана за ръката и я дръпна. — Не мога да ви причиня това, не и след като се държахте към мен така мило, както никой досега не се е държал. — Тя сведе ресници, за да скрие мъката, причинена от отказа й. — Не мога да дойда с вас, Ваше Височество. Искам — повече, отколкото дори можете да си представите — но не мога.