Пиърс кимна едва забележимо, за да даде знак на съпругата си, че е разбрал. Сара прехапа устна и се обърна към младия мъж.
— Сър, мисля, че трябва да знаете това — нямам опит с обучаването на деца. Нямам нужната квалификация за това.
Очите му проблеснаха развеселено.
— Явно моята съпруга не мисли така. И, тъй като вече съм се убедил в безпогрешността на инстинктите й, ще си отбележа само колко сте откровена, а на твърдението ви няма да обърна внимание.
— Аз… Благодаря ви, сър.
— Няма защо.
Сигурен, че ще узнае подробностите по-късно от жена си, Пиърс се върна към предишните си размишления. Въртеше се, без да може да си намери място и поглеждаше часовника си.
— Надявам се дамите да нямат нищо против, че помолих кочияша да спрем за малко.
— Разбира се, че нямаме — увери го Дафни, макар веждите й да се вдигнаха въпросително. — Къде ще спираме?
— В Уелингбъро. — Познаваше достатъчно добре съпругата си, за да не бъде заблуден от безгрижния й тон. Точно така, както бе прозряла вътрешния му конфликт, сега чувстваше безпокойството му. А той не можеше да стори нищо, за да я успокои, сега, след като вече бе взел това решение. — Трябва да взема някои документи, които ще са необходими за срещите ми в Лондон през идната седмица. Няма да ми отнеме повече от няколко минути. Уелингбъро ни е на път.
— Разбира се — преплете пръсти Дафни. — Двете със Сара ще използваме времето, за да се опознаем по-добре.
Настана мълчание, което се проточи чак докато каретата спря пред дома на Пиърс в Уелингбъро.
— Връщам се веднага — увери ги той, скочи пъргаво от екипажа и закрачи по алеята.
Къщата беше потънала в мрак и той запали свещ, за да освети вестибюла. Странно колко студено и запуснато му се стори всичко, мислеше си той, като оглеждаше стените. А съвсем неотдавна това бе неговият дом. Сега обаче бе просто една къща.
Домът му беше при Дафни.
Той се зае пъргаво с работата си. Вдигна една дъска от пода, бръкна под нея и извади оттам някакъв дребен предмет. Беше го скрил на следващата сутрин след сватбата си, докато съпругата му още спеше блажено.
Смарагда от имението на граф Селбърт Мансфийлд.
Пусна скъпоценния камък в джоба си и бръкна отново под дъската, за да измъкне маската, която носеше при похожденията си като Бандита на тенекиената чаша. След като пъхна и нея в джоба си, той пусна дъската на мястото й и огледа пода, за да се увери, че няма никакви следи, издаващи скривалището му. После се изправи, поспря само за миг, за да вземе някакви ненужни документи, с които да оправдае спирането тук. Изгаси свещта и излезе.
Сънят не идваше.
Пиърс глътна на екс брендито си и се загледа през прозореца на дневната. Искаше му се Дафни да не се бе посветила така буйно на задачата да настани Сара. Тази нощ имаше особено голяма нужда от нея, от нежното докосване на нейното тяло, от лековитата топлота на нейната любов.
Може би така беше по-добре.
Напълни отново чашата си, като си даде сметка каква малка част от онова, което го вълнуваше, можеше да сподели с Дафни. Не се отказваше от твърдото си намерение да я предпази от евентуална опасност, като не й каже за престъпната част от живота си. И въпреки това продължаваше егоистично да желае присъствието й, па макар само, за да се притисне до него и да му каже, че го обича.
Небето на хоризонта започна да розовее. Младият мъж започна да масажира слепоочията си, докато доуточняваше последните подробности от плана си. Щеше да изпрати съобщение на Холингсби, за да уреди среща на двамата с адвоката, когото бе избрал да се заеме с развода на маркизата. Това щеше да му послужи като оправдание да отиде в Лондон. Ако извършеше грабежа тази нощ, а след това се отправеше директно към столицата, можеше да се отбие и до бижутерския магазин на Томпсън, и до приюта „Вярно сърце“ в източните лондонски покрайнини, преди да се е съмнало.
Което означаваше, че разполага само с днешния ден.
Само днешния ден, за да уведоми Дафни за пътуването си и да си почине достатъчно, така че да бъде във форма, когато нахлуе в недостъпния дом на онова арогантно копеле Бенчли.
Пиърс уморено заизкачва стълбите, за да си легне.
Стаята му все още тънеше в мрак. Изпод спуснатите пердета се провираше само една тъничка ивица светлина. Захвърли халата на един стол и се обърна към леглото.
Дафни.
Красивата му съпруга лежеше върху разбърканите завивки. Семплата й нощница я обгръщаше от врата до глезените, а косата й се бе разпиляла върху възглавницата му. Очевидно след като беше настанила Сара, бе отишла не в своята, а в неговата спалня.
Трогнат до дъното на душата си, младият мъж се усмихна на прекрасната гледка, която представляваше тя, чувствайки се невероятно горд, че тя принадлежеше нему.