— Да — отвърна Дафни, като си играеше с маската. — Пиърс, разказах на Сара за теб, за „Дома на вечната надежда“. При дадените обстоятелства това й помогна да се пребори с отчаянието си. Ядосан ли си?
Той повдигна рамене.
— Никога не съм пазил в тайна миналото си. Единственият човек, с когото умишлено се пазех да обсъждам подробностите около него, беше баща ти и ти знаеш добре каква е причината за това.
Младата жена кимна и наведе глава напред.
— Има още нещо, което трябва да знаеш. Сара е бременна.
Секунда мълчание.
— Разбирам. Казала ли е на бащата?
— Той очевидно не иска да има нищо общо нито с нея, нито с бебето.
— Интересно защо това не ме изненадва — промърмори Пиърс, а в гърдите му се пробудиха горчиви спомени.
— Но, също както е било с майка ти, Сара желае това дете. Много го желае. Твърдо е решила да го дари с всичкото постоянство и преданост, на които самата тя не е могла да се порадва.
— И точно така и ще направи. — Младият мъж подкара конете към завоя, който щеше да ги отведе в Бенчли. — Ще направим всичко, което можем, за да й помогнем.
— Знаеш, че ще кажеш това. — Дафни въздъхна с облекчение и облегна глава върху рамото на съпруга си. Усети почти незабележимото напрягане на тялото му. — Пристигнахме — рече на глас тя.
— Да. — Пиърс подкара екипажа в една закътана горичка. След като направи това, той се обърна към жена си. — Снежно пламъче, напълно ли си сигурна, че желаеш да направиш това? Все още имаш възможност да промениш намерението си.
— Абсолютно съм сигурна — целуна го леко по брадичката тя. — Още повече, че Бандитът на тенекиената чаша не може да изпълни удара си тази нощ без мен. — Дафни се потупа по джоба. — Смарагдът е в джоба ми, не забравяй. Както виждаш, промяната в намеренията ми не е правилното решение. Нито за теб, нито за мен. Така, а сега предлагам да свършим по-бързо с превземането на непревземаемата крепост на Бенчли.
Очите на младия мъж се изпълниха с възхищение.
— Много добре, госпожо Бандит. — Сложи черните си ръкавици и надяна маската на главата си, като я намести така, че да може да вижда. Взе маската на своята съпруга, изчака я да сложи ръкавиците си и да прибере косите на тила си, и надяна маската върху нейната глава, а след това й помогна да я постави възможно най-удобно. След това я уви в черното наметало, така че да прикрие женствените й форми.
След това я огледа, като се стараеше да бъде максимално обективен, за да се увери, че никой не би разпознал в обвитата в черно фигура неговата съпруга.
— Как изглеждам? — прошепна Дафни, като умишлено преправи гласа си.
Пиърс се усмихна под маската си.
— По-добре, отколкото очаквах. — Скочи леко на земята, обхвана съпругата си през кръста и я свали от каретата. — Да вървим.
Тръгнаха между дърветата, като внимаваха да не се движат по пътеката, водеща към главния вход — не искаха да оставят и най-слаби следи от обувките си по нея.
Двама едри пазачи се бяха облегнали на желязната порта. Младият мъж спря и даде знак на Дафни да изчака зад гърба му. После вдигна един едър камък и хвърли с всичка сила.
Той падна на земята в далечния край на оградата.
— Какво, по дяволите, беше това? — изръмжа единият от пазачите и бръкна в джоба си, за да извади пистолета.
— По-добре да отидем да проверим.
Пиърс извика на помощ несравнимия си усет за избиране на най-подходящия момент. Използва мига, в който охраната се бе отдалечила достатъчно от поста си, за да не може да ги забележи, но не и толкова далеч, че да решат да се връщат.
Напрегнатият слух му казваше, че съпругата му го следваше. Изчака я, за да й помогне да се промъкне между железните колони.
Пред очите им се разкри обширното имение, осветено от пълната луна.
Младият мъж поведе Дафни към къщата, като избираше местата, където имаше повечко дървета. Приведени двамата се движеха ниско над цветните лехи, като от време на време спираха, за да се ослушат дали бдителните пазачи не ги преследваха.
Опитът бе научил Пиърс да се спуска напред почти в мига, в който охраната е минала край него, тъй като точно тогава тя беше най-уверена и спокойна за района, който току-що беше огледала. Въоръжен с тези знания, той определяше безпогрешно всяко тяхно придвижване, като така се приближаваха все по-близо и по-близо до заспалата сграда.
Най-после достигнаха тъмната смълчана цел.
Той стисна ръката на съпругата си и посочи към зимната градина. След това се запъти крадешком към нея.
Напрегната и нетърпелива, Дафни го последва.