След няколко минути Дафни и викарият вече вървяха по селските улици.
— Не съм сигурен точно какво е било откраднато или пък как се е промъкнал бандитът — започна викарият. — Но знам, че кражбата е станала по-миналата нощ.
— Някъде между два и три часа сутринта — допълни с благоговеен шепот младата жена. — Той действа винаги по това време.
— Да. Е, този път ударът му бил насочен срещу дома на виконт Друидж.
— Така си и знаех! Спомняш ли си като ти казах за ослепителната огърлица от рубини и диаманти, която виконтът купи на съпругата си? Според мама цялото висше общество говорело за нея. Каза, че виконтесата едва си държала главата права, толкова тежка била огърлицата. Бандитът трябва да е научил за това, а нищо чудно да е видял сам бижуто. Господин викарий — превърна се в слисан шепот гласът й, — кой е той? Откъде знае точно кого и къде да удари?
— Честно казано нямам представа. Знам само, че благодарение на твоя бандит, още няколко десетки гладни деца ще бъдат нахранени и облечени, а в сърцата им ще блеснат искрици надежда.
— На кой приют е оставил парите?
— На този в Уърсли.
— О, слава Богу — въздъхна Дафни. — Това е приютът, който възнамеряваше да посетиш тази седмица, този, който се намираше в страшно окаяно състояние.
— Точно така. Бедният му директор се бе обърнал за помощ към всички енории в диаметър от няколко мили. Не разполагаха повече с никакви средства, нямаха дори храна. Само след седмица-две малките деца, някои от които почти бебета, щяха да бъдат принудени да просят из улиците или да умрат от глад.
— Самият директор ли ти съобщи, че бандитът е бил там?
Викарият се усмихна.
— Очевидно. Твоят дързък бандит оставил тенекиената си чаша в средата на директорското бюро. Влязъл и излязъл още преди зазоряване, безшумно, без да го види никой.
— Колко пари им е оставил?
— Пет хиляди лири без малко.
Младата жена отвори смаяно уста.
— Този човек е истински спасител.
— Този човек е крадец — припомни й тихо викарият.
— Как можеш да говориш така? Ти по-добре от другите виждаш какво е сторил за…
— Не е нужно да го защитаваш пред мен, Кокиче. Аз го благославям всеки божи ден. Но фактите са си факти. А сега искам да отговоря на още един от въпросите ти. В тенекиената чаша, поставена върху възглавницата на виконт Друидж е било оставено диамантеното копче за риза на граф Гантри. Тенекиената чаша е идентична с онази, сложена върху бюрото на директора на приюта в Уърсли.
— Както винаги — някакво бижу от предишната кражба, оставено на новото местопрестъпление. Две еднакви тенекиени чаши — една в ограбения богаташки дом, друга в избрания приют. — Дафни сияеше. — Този бандит е блестяща личност. Да не говорим колко е великодушен и ловък. Надявам се властите никога да не го заловят. Нямам търпение да прочета в днешния вестник за това колко са изумени.
— Би ли издържала, докато раздадеш тези богатства? — засмя се викарият и спря пред селското училище. — Децата те очакват.
— О! Не усетих кога сме пристигнали — спусна се напред младата жена, за да надникне през прозореца. — Изглеждат погълнати от онова, което учат — рече разочаровано тя. — Това значи ли, че ще трябва да отложим посещението си?
— Мис Редмънд, тяхната учителка, ни очаква. Мисля, че ще бъде повече от щастлива да изостави урока си. — Алфред Чеймбърс смръщи чело и почука на вратата, като остави Дафни да се чуди от какво бе причинено явното му неодобрение на учителката.
— Да? Какво има?
Щом видя жената със стиснати устни, чиято обемна фигура изпълни рамката на вратата, Дафни престана да се чуди.
— О, извинете ме. Вие ли сте, господин викарий. — Леденият тон на мис Редмънд бе непривлекателен като външността й. Тя тромаво отстъпи встрани и покани викария с жест. Укорителният й поглед се спря върху младото момиче.
— Мис Редмънд — намеси се Алфред Чеймбърс, като даде път на Дафни пред себе си. — Може ли да ви представя мис Дафни Уиндам.
Студеният поглед на учителката стана определено леден.
— Уиндам ли? Да не би случайно да сте роднина на маркиз Трагмор?
Младата жена вирна брадичка.
— Маркизът ми е баща.
— Огледайте сама, ако желаете. Но аз мога да ви го спестя. Ако липсва детето на някой от вашите арендатори, значи наистина не учи тук.
— Моля?
— Предполагам, че ви е изпратил баща ви. Кажете му, че не е необходимо. Не съм пуснала никой от Трагмор в това училище откакто получих тези нареждания от баща ви. Колкото и да ми е неприятно да обучавам тези хулигани, това място ми е нужно. Така че можете да уверите баща си — изпълнявам безпрекословно всичките му желания.