Пиърс триумфиращо повдигна съкровището от мястото му и внимателно затвори чекмеджето, преди да пусне плячката в торбата и да даде знак на съпругата си да излизат.
Кракът на фигурката веднага се поддаде на натиска, но езичето на ключалката не влезе на мястото си.
Объркан, младият мъж се опита да натисне ботушчето в противоположната посока. После, тъй като този опит също завърши неуспешно, бутна и другото ботушче. Отново нищо.
Внезапно Дафни бе обзета от предчувствие за надвиснала опасност. Тя се огледа страхливо наоколо, но не видя друго, освен мрак, не чу друго, освен тишина.
Въпреки това, тревогата не я напускаше.
— Да вървим — прошепна тя и дръпна любимия си.
Той кимна, като в същото време натисна шапката на фигурката.
Втората пружина се отпусна, в резултат на което шапката падна върху очите на статуйката, а резето влезе на мястото си.
До ушите им достигна заплашително ръмжене.
— Кучето. — Младата жена си припомни с ужас отвратителното животно, което бе разкъсало роклята на Сара предишната вечер.
— Хайде. Да вървим. — Пръстите на Пиърс се впиха в ръката й и той я помъкна към зимната градина.
Избухна ожесточен лай, последван от звука на тичащи по мраморния под лапи.
— Дувър? Какво има? — дочу се откъм площадката на втория етаж съненият глас на виконт Бенчли.
— Побързай — изкомандва Пиърс, когато достигнаха целта си.
— Кой е там? — Бенчли очевидно бе чул бягащите им стъпки, защото той на свой ред също се спусна към тях.
— Бягай — нареди шепнешком младият мъж, като почти едновременно вдигна обувките им от пода и вдигна любимата си да излезе през прозореца. — Чакай ме край пътя.
— Не — поклати буйно глава тя, разбрала намерението му да се пожертва заради нея. — Няма да тръгна без теб.
— Идвам веднага. А сега върви.
Секунда по-късно Дафни усети студения нощен въздух по бузите си и земята под краката си.
— Бягай, дявол да го вземе — процеди през стиснатите си зъби съпругът й, докато на свой ред се измъкваше през отворения прозорец.
Точно застана до нея, когато прозвуча изстрелът.
Пиърс се хвана за рамото, а от устните му се отрони сподавено стенание.
— Къде си, проклето копеле? — беснееше виконтът и се надвеси навън, за да огледа района. — Няма да избягаш. Не и този път.
С цялата сила, на която бе способна, младата жена притисна и себе си, и любимия си към стената и затаи дъх в очакване.
В мига, в който главата на Бенчли се скри вътре, тя хвана ръката на съпруга си.
— Добре ли си?
— Трябва да се измъкнем от имението — успя да изрече той, а по пръстите му закапа кръв. — Преди Бенчли да успее да предупреди охраната.
— Но ти си…
— Нямаме време. — Още не беше довършил думите си и цялата къща се оживи, а нощният покой бе нарушен от гласове и светлини. — Да вървим. — Борейки се с острата болка в рамото, Пиърс хвана любимата си за ръката и я помъкна към края на сградата.
От безопасността ги деляха цели акри ширнала се равна земя.
— Никога няма да успеем да се промъкнем покрай всички тези хора — рече задъхана Дафни, като оглеждаше ужасено огромната градина, осветена от пълната луна.
— Имам идея — промърмори съпругът й. — Това, което ти предложи малко по-рано. — С едно единствено сръчно движение свали маската си и направи същото с маската на младата жена. Бързо ги напъха в джоба на шлифера си, след което развърза кестенявите плитки на своята любима и ги пусна свободно по раменете й.
— Пиърс, ти си ранен. Да не си си изгубил ума? — зяпна от изумление тя.
— Вероятно. — Разкопча наметалото й с болезнена гримаса и го омота около двама им, така че те се озоваха в нещо като любовен пашкул. — Петната от кръвта не се виждат вече, нали?
— Да, но…
— Добре. Същото се отнася и за нетрадиционното ми облекло и тазвечерната ни плячка. А сега си сложи обувките. — И той пъргаво обу първо нея, а след това и себе си. Веднага след това младият мъж излезе от сянката, като помъкна и съпругата си. — Прави каквото правя аз. Върви.
— Пиърс…
— Снежно пламъче — впери поглед в обърканите й лешникови очи той, а по тялото му пробяга болезнен спазъм, — имай ми доверие.
Тя кимна немощно и тръгна редом с него, чувствайки се на косъм от истерията.
Откъм градината се дочуха викове и към тях се понесе бежешком група от охраната, като се приближаваше все повече и повече.
— Отпусни се — прошепна в косите на съпругата си Пиърс. Изчака, докато двама от пазачите се приближиха достатъчно, притисна я към тялото си и прилепи устните си към нейните.
— О, извинете, сър.
Младият мъж вдигна глава, явно ядосан.